В Арнес не произвеждаха пергамент, но пък правеха тънка телешка кожа, която беше изгладена от едната страна, и господарят Магнус я продаваше за облекло. Ерленд можеше да използва остатъците от материала за упражненията по писане с момчетата.
Но сега той по-често грижливо пишеше разказа си за чудото, отколкото учеше с момчетата в ъгъла на залата на нефа. А момчетата нямаха нищо против тази промяна, защото и на двамата им се отдаваше да пишат с перо и владееха цветовете. Те се занимаваха основно с пренаписване върху остатъчните кожи на текста, който Ерленд съчиняваше на латински и след това се опитваха да го преведат на рунически на долния ред. Господарят Магнус строго бе казал, че ако трябва да пишат на църковен език, то би било също толкова добре да овладеят и бащиния си начин на писане. За всеки бъдещ търговец това не бе само ненужно знание.
При първото упражнение по писане Ерленд забеляза, че малкият Арн, който все още не можеше да използва дясната си ръка, пишеше, съчиняваше и рисуваше малки картинки също толкова лесно и с лявата. Преди момчето да бъде ранено, Ерленд не се безпокоеше за това. Инак не е добър знак, че някой предпочита нечистата си ръка. Но когато Арн отново можеше да използва дясната си ръка, той работеше и с двете. Като че не правеше разлика, като че ли най-вече зависеше в какво настроение е или с коя ръка първо хващаше гъшето перо.
Когато Ерленд след много пренаписвания, упорство и молитви сметна, че е готов с разказа си, той неотложно трябваше да намери извинение, за да се отправи към Варнхем, което обясни със службата си в манастира, а именно че през някои празнични дни всички послушници трябва да присъстват там, иначе ги чака наказание. Изпълнен с очакване, той тръгна към Варнхем за Благовещение — деня, когато жеравите се завръщат в Западна Готаланд.
Момчетата не тъгуваха за заминаването му. Когато настъпи пролетта и из дворовете и другите пространства между постройките в Арнес нямаше сняг, за всички деца настъпваше времето на игрите. Една необикновена игра в Арнес беше да вземат обръч от каците и след това да бягат с него. Той се търкаляше, докато през цялото време те го направляваха и засилваха с ръжен. Играта се бе развила дотам, че трябваше да се опитват да отнемат обръча един от друг, макар и само с помощта на ръжена, и да го търкалят пред себе си към стената на двора. Когато някой успееше да удари стената на двора с обръча, той печелеше. Което не беше никак лесно, защото всички останали, които нямаха обръч под ръжените си, правеха всичко възможно, за да възпрепятстват победата.
Арн, естествено, не беше от най-големите момчета, но скоро се оказа, че той винаги успяваше най-добре в тази игра, макар и да бе толкова малък. Беше хитър като невестулка, но и притежаваше нещо друго, което останалите не можеха да правят, а именно бързо да прехвърля обръча от лявата в дясната си ръка, като внезапно сменя посоката му, така че всички момчета да се втурнат в грешната посока. Можеха да го спрат само ако му подложеха крак или го дръпнеха за ризата, или пък го хванеха здраво. Желанието на по-големите момчета да използват подобни методи се засилваше, но и находчивостта на Арн се увеличаваше. Най-накрая Ескил, който беше единственият, който би посмял, започна да го спира, като при всяка възможност го удряше в лицето.
Тогава на Арн му омръзваше, отиваше на една страна и се цупеше.
Магнус намери начин да го утеши, нареди да изработят лък и стрели в нормална големина, заведе Арн на една страна и започна да го учи да стреля. Не мина много време и Ескил дотича, като поиска и той да участва. Но за негово раздразнение, всеки път брат му уцелваше много по-добре от него самия и скоро братята отново се спречкаха. Магнус за пореден път ги разтърва и реши, че ако ще се карат така, то ще могат да стрелят само когато и той е там. Така играта внезапно премина в уроци, горе-долу като тези да седят, да преписват и четат неясния текст за елементите и категориите на Аристотел. И така удоволствието бе разрушено, поне за Ескил, който винаги бе побеждаван и от баща си, и от по-малкия си брат.
Но Магнус видя нещо в синовете си, което го накара да се замисли. Ескил беше като всички момчета, когато се движеше и стреляше с лък, почти както самия него като дете. Но Арн притежаваше нещо, което другите момчета нямаха — способност, която навярно му бе дадена от Бог. Някои от хората, които Магнус попита за съвет, наблюдаваха замислено момчето, докато то стреляше, и кимаха в знак на потвърждение. Какво щеше да излезе от това, никой не знаеше, но дарбата на това момче бе огромна.