Отец Хенри кимна в знак на съгласие. Както винаги, когато поставяше първата си диагноза, брат Люсиен звучеше убедително. Това, на което отец Хенри се възхищаваше особено много, бе способността на брат Люсиен да не губи самообладание, изправяйки се пред проблемите, а и никога не хукваше веднага да маже с всевъзможни билки, надявайки се, че ако едната не помогне, то другата може пък да направи това. Според него подобно необмислено поведение само можеше да влоши нещата.
Когато брат Люсиен отиде да се занимае с тази своя най-неотложна задача, отец Стефан наново поде потока си на размисъл и рече, че е напълно ясно, че Бог има особени планове за това момче. Но ако искаше то да бъде само още един монах сред всички останали, то му се струваше някак прекалено да прибегне и до чудо, и до проказа. Та хората ставаха монаси при далеч по-малък натиск.
Отец Хенри избухна в смях от също така драстичната, както и хумористична логика на събрата си. Да, нямаше аргументи срещу това. Явно трябваше да приемат момчето, но да се отнасят с него предпазливо, като крехко растение в градината на Люсиен, пък и да внимават да не прекършат свободната му воля. Навярно някога в бъдеще щяха да прозрат Божието намерение за момчето, макар и за това да бяха на едно мнение през цялото време.
Момчето стана облат, макар и с известно закъснение. А трябваше ли да напуснат Варнхем, то щеше да ги последва. Но всичко с времето си.
Оставаше проблемът с госпожа Сигрид. Най-просто би било за начало да се изповяда и да чуят нейния разказ за случилото се. Отец Стефан отиде в стаята за преписване на ръкописи, за да може още веднъж да прочете разказа за чудото от Арнес, навярно с по-изострено внимание от предния път. С угрижено лице отец Хенри се запъти горе в старата къщичка извън манастирските стени, за да чуе изповедта на Сигрид.
Намери майката и сина в окаяно състояние. В стаята имаше само едно старо легло, в което със затворени очи лежеше горящата от треска Сигрид, а от едната й страна седеше почервеняло от плач момче и държеше отчаяно здравата й ръка. Къщата бе мръсна, пълна с различни отпадъци и ставаше течение. Не беше използвана от много години, а и си имаха по-важни задачи от това да изтъркат мръсотията, навярно защото дървените стени бяха стари и прогнили и не можеше да се дострои нещо ново.
Отец Хенри отиде при Арн и го погали внимателно по главата. Но той изглежда не го забеляза или се престори, че не го забелязва.
Тогава отец Хенри помоли момчето с топъл глас да излезе за малко, докато майка му се изповяда, но то само разтърси глава, без дори да вдигне поглед и още по-силно хвана ръката на майка си.
Тогава Сигрид се събуди, Арн веднага излезе и затвори скърцащата врата против волята си. Сигрид изглежда, се ядоса, но отец Хенри с усмивка положи показалеца си на устните й и й даде знак да се успокои. Тогава я запита дали е готова да се изповяда.
— Да, отче — отговори тя с пресъхнала уста. — Прости ми, отче, понеже съгреших. С помощта на свети Бернар аз и моят господар и съпруг заедно с брат Ерленд чрез най-искрени молитви помолихме за Божията помощ да ни бъде върнат Арн. Но преди да се случи чудото, ние се заклехме пред Бога да му дадем сина си да му служи за делата му сред хората по земята, ако го спаси.
— Знам всичко това. Вярно е и съответства на всяка дума, написана от монаха Ерленд. Между другото латинският ти тече като по вода, упражнявала ли си се напоследък? Но както и да е, да се върнем към изповедта ти, дете мое.
— Да, помагах на момчетата с уроците… — промърмори тя уморено, но пое дълбоко въздух и се замисли напрегнато, преди да продължи.
— Не изпълних свещеното си обещание, което дадох на Господ бог. Преструвах се, че не съм се заклела, и заради това Бог сега ме наказва с проказа, както сам виждате. Искам да се покая, ако човек изобщо може да се покае за подобен тежък грях, и ще живея в този дом като ничия жена, ще се храня само с остатъците от трапезата на монасите, докато съм жива.
— Скъпа моя Сигрид, която направи толкова много за нас, най-прилежните Божии слуги тук във Варнхем, може да се види, че Бог е бил суров с теб — рече отец Хенри замислено. — Но не може и да забравим, че да нарушиш свещена клетва, дадена на Бог, било то и в тежък час, е огромен грях. Та нима ние не даваме най-големи обещания в най-трудните си часове? Ще се погрижим за сина ти така добре, както Бог и самата ти ни помолихте, макар по различен начин. Малкият се казваше Арн, нали? Та аз трябва да знам, нали аз го кръстих! Да, а след това ще се погрижим за раните ти, ще останеш тук и ще се храниш, както самата ти каза, с остатъците от нашата трапеза. Но точно сега не мога да ти опростя греховете. Моля те да не се ужасяваш от това. Просто не знам какво Бог иска да ни каже. Навярно просто е искал да ти напомни за дадената клетва. Кажи двадесет пъти „Отче наш“ и двадесет пъти молитвата на Дева Мария, след това поспи и се чувствай в сигурни, грижовни ръце. Ще изпратя брат Люсиен да се погрижи за раните ти с възможно най-голяма загриженост и ако излезе така, както подозирам, но и в което не съм сигурен, Бог ще те изцери и ще опрости греха ти. Почивай сега, ще взема момчето със себе си долу в манастира.