Отец Хенри се изправи полека и се загледа в обезобразеното лице на Сигрид. Едното й око бе така покрито с гной и нечистотия, че не се виждаше, а другото око бе само наполовина отворено. Той се наведе напред и внимателно помириса раните, поклати глава замислено и тръгна, поставяйки лентата в джоба си.
Навън момчето седеше на един камък, гледаше в земята и не се обърна, когато отец Хенри излезе.
Той известно време стоя и наблюдава момчето, а и то се опита да го погледне крадешком. Тогава отец Хенри се засмя дружелюбно, но в отговор получи горчиво ридание и така момчето отново отмести погледа си.
— Виж, mon fils2, последвай ме като добро дете — рече отец Хенри толкова мило, колкото можеше, понеже все пак бе свикнал винаги да му се подчиняват. Отиде при него и хвана едната му ръка.
— Не можеш ли да говориш ясно, негоднико? — извика Арн, зарита и се съпротивляваше колкото можеше, когато отец Хенри, който беше доста едър и висок човек, го помъкна към манастира със същата лекота, с която би носил малка кошница с билки от градината на брат Люсиен.
Когато влязоха в галерията със сводовете при манастирската градина, отец Хенри откри своя събрат от Алвастра на същото място, където бяха стояли и разговаряли по-рано.
Отец Стефан засия веднага щом видя малкия непокорен и сърдит Арн.
— Аха! — извика той. — Ето го, охо, нашият jeune oblat3.
Enfin4… В момента никак не е изпълнен с благодарност de Dieu5, нали така?
Отец Хенри с усмивка кимна с глава в знак на потвърждение, положи Арн незабавно на коленете на колегата си, който без проблем се опази от самонадеяния юмрук на малкия.
— Дръж го, докато можеш, скъпи братко. Аз незабавно трябва да поговоря с брат Люсиен — каза отец Хенри и излезе от градината, за да намери монаха, отговарящ по медицинските въпроси в манастира.
— Не, не ритуй — викаше развеселеният отец Стефан на Арн.
— Казва се „не ритай“! Не „не ритуй“! — изсъска Арн и се опита да се освободи, но скоро разбра, че бе приклещен между силните ръце на монаха, и се отказа.
— Така, ако смяташ, че моят народен език звучи зле в малките ти уши, то навярно може да говорим на език, който е по-подходящ за мен — прошепна отец Стефан на латински, без да очаква някакъв отговор.
— И за двама ни ще е по-добре, защото все пак ти не знаеш езика ни, старче — бясно отвърна Арн на същия език, на който му бе заговорил монахът.
Отец Стефан засия приятно изненадан.
— Ако трябва да бъда искрен, смятам, че с теб ще се разберем. Ти, аз и отец Хенри, и то доста по-бързо отколкото си мислиш, младежо — прошепна отец Стефан в ухото на Арн, като че току-що му бе споделил някаква истина.
— Не искам по цял ден да седя като роб над всички тези скучни стари книги — възнегодува Арн, макар и да не бе така бесен както преди малко.
— А какво би искал да правиш? — запита отец Стефан.
— Искам да си ида у дома, не искам да съм ви пленник и роб — отговори Арн, който не можеше повече да се държи надуто и отново избухна в сълзи, но се наклони към гърдите на отец Стефан, който леко го погали и потупа крехкото му гръбче.
Както обикновено брат Люсиен бе поставил правилна диагноза. Раните по лицето на Сигрид не бяха от проказа и възстановяването й вървеше добре.
Първо беше изпратил няколко послушника, за да почистят къщичката, да варосат стените и да запушат всички дупки, макар Сигрид да се противеше на подобренията, понеже смяташе, че в нещастието си не заслужава удобство и чистота. Отец Люсиен се бе опитал да й обясни, че не става дума за естетика, а за медицина, но изглежда не стигнаха до съгласие по този въпрос.