Но трябваше да свърши две неща. Едното бе лесно, а другото — трудно. Лесното бе да изпрати група за преговори при френския монах, който сега се намираше някъде в Дания, и писмено да се унижи, да приеме обратно монасите и да ги помоли да се върнат във Варнхем, да им обещае кралската си подкрепа, да помоли Варнхем да бъде собственост на Църквата, в която да погребва роднините си, и да увери монасите, че ще даде на Варнхем още земи и каквото друго можеше да се сети. Неговият архиепископ Хенрик, който беше практичен Божи човек, го увери, че алтернативата би била далеч по-страшна от тази. Тогава трябваше да броди пеш чак до Рим, да навлече чувал и да изгори края му, да ходи бос и да се хвърли в краката на светия отец. Това беше не само неприятно и отнемаше много време, ала и беше несигурно, тъй като нямаше гаранция, че нещо подобно би омилостивило папата. И би било ужасяващо да стори всичко това напразно.
Много по-лесно беше да омилостиви монасите, понеже можеше да го стори с няколко писма, няколко мили думи и малко земи, които не бяха нищо в сравнение с всички земи, които кралят притежаваше. Това беше лесната част.
Трудната част касаеше друго: да сложи край на мълвата за него като неблагочестив крал. Старата идея на Ерик за кръстоносен поход до Финландия бе възродена и епископ Хенрик я намираше за много добра. Един крал, който същевременно е и Божи воин в името на правата вяра, ще бъде приветстван от всички. Явно пътят към оставащите две корони минаваше през Финландия.
Свеите, които бяха войнствен народ, и от доста време не бяха доказвали това на самите себе си и на другите, с радост се присъединиха към плановете на новия крал за военен поход до Финландия с цел плячкосване. Независимо от всичко останало, имаха стари сметки за разчистване, понеже финландците и естонците опустошаваха селищата им по продължение на бреговете на Свеаланд, а народната памет все още пазеше спомена за това как бяха ограбили и опожарили Сигтуна.
Две години войната вървеше добре. Свеите взеха добра плячка.
Естествено, повечето финландци, срещу които се изправяха, вече бяха християни, но нямаше да навреди да ги накарат да избират между меча и това да бъдат покръстени от архиепископа на свеите. През втората година от войната дълбоко във вътрешността на страната все пак бяха открили и някакви езичници.
Един ден воините на Ерик, които се бяха отклонили от пътя на войската, за да открият селяни и да плячкосат храни, се натъкнаха на стара магьосница. Най-странното беше, че жената говореше почти същия език както в Свеаланд, и изобщо не се изплаши, когато я отведоха в плен. Вместо това тя смело замоли да я отведат при предводителя на войската, тъй като щяла да му направи предложение, на което не можел да откаже. Ако воините не я послушат, щяла да ги омагьоса на вечно страдание.
По-скоро от любопитство, отколкото от страх воините направиха така, както искаше.
Когато Ерик Йедвардсон чу за случилото се, той си помисли, че това може да е забавно прекъсване за вечерта и нареди да доведат магьосницата, щом вдигнат лагера за през нощта.
Тогава той заповяда да извикат палача в кралската шатра, както и да приготвят пън и брадва. Най-приближените му хора от войската се събраха в очакване на забавлението, доведоха магьосницата и я хвърлиха на колене пред краля.
— Е, магьоснице! Щяла си да ми направиш предложение, на което аз, кралят, нямало да мога да откажа! Нека чуем! — извика силно Ерик на мръсната, окована и коленичила жена, усмихна се весело на хората си и те се разсмяха.
— Да — изсъска жената дрезгаво, тъй като един воин я бе хванал за гърлото, — ще ти направя предложение, на което един мъдър крал не би отказал.
— Нека чуем, но знай, че палачът не е тук просто така, тъй че помисли дали ще ти откажа — отговори Ерик също така развеселен.
— Нека тогава се изправя и ме пусни, така че да мога да говоря. Ако откажеш на предложението ми, веднага ще ида при палача ти — отговори жената бързо и уверено.
Ерик даде знак на хората си да я пуснат и със същата развеселеност, както преди малко, показа, че е готов да я изслуша. Мъжете наоколо неимоверно се забавляваха от случващото се.
Жената с достойнство оправи косата си и се изкашля, преди да проговори:
— Предложението ми е следното, кралю Ерик. Нека ти гледам на ръка и да ти кажа кой си и какво е бъдещето ти. Ако сметнеш, че греша, или пък ако не повярваш на това, което ти говоря, можеш веднага да ме дадеш палача. Ако пък повярваш на казаното, ще ме отведеш с кон и кола до дома ми, откъдето бях отвлечена.