Отец Хенри се уединяваше да чете и размишлява в галерията със сводове до градината. Често седеше дълбоко погълнат от някой класически богословски въпрос. Примерно защо, щом дяволът чрез змията в Рая е довел до греха хората, Бог е трябвало да се прероди в човешки облик, да бъде измъчван и да умре заради човеците. Защо не е използвал всемогъщата си сила?
Дяволът, естествено, е примамил човека чрез коварство, като крадец. А крадецът няма права.
Но дори и да се премахне дяволът от уравнението, оставаше човешката вина спрямо Бога. Защо тогава Бог не бе пратил един от своите ангели, за да разрешат проблема?
Най-вече защото никой от Божиите ангели не можеше да се постави на мястото на човеците и следователно не можеше да изплати човешката вина спрямо Бога. А и защото дори и да можеше, след това хората щяха да са вовеки признателни на Божия ангел вместо на самия Бог. Само поставяйки се на мястото на човеците, което можеше да стори само Бог, Той можеше да изплати вината им и да ги избави от греха им.
Дотук беше логично и ясно. Засега отец Хенри смяташе, че обяснението бе елегантно, понеже разрешаваше всички стари спорове по отношение на правата на дявола.
Но обяснението не бе достатъчно. Имаше една слабост в него. Тъй като е милостив, Бог можеше да прости на човеците. Изглежда далеч по-просто бе да им опрости греха, че са вкусили от забранения плод в Райската градина, отколкото да позволи Божият син да умре в мъки на кръста вместо Варава.
Ако сега Бог избереше да слезе сред хората и да приеме човешки образ, то той можеше да стори това и да уреди всичко за по-малко от седмица. Но вместо това той бе избрал да се роди като човек и да изживее дълъг живот, достигащ до решителната жертва. Затова животът на Иисус на земята трябваше да бъде от значение, от огромно значение.
Та нали Божият син бе изживял цял един живот на земята като пример за хората! Така трябва да е! От целия му живот хората можеха да видят как трябва да живеят, да чуят словата му и да се поучат от тях. Колко по-бедно щеше да бъде Светото писание без думите на Всевишния!
Отец Хенри усети, че го залива вълна на вътрешен покой, като че топлина прониза тялото му, когато той леко и без да бърза си бе проправил път до истината. Подобни моменти бяха най-приятните.
Когато Арн дойде при него, той бързаше, а краката му бяха мокри, понеже идваше директно от стаята за препис на ръкописи. Да се преминава от физическа към духовна дейност без първо да се пречисти в стаята за препис на ръкописи, бе нарушение на правилата. Последните два часа бе участвал в зидарските работи горе, при камбанарията на манастирската църква, защото накрая имаха доста повече работа, отколкото си мислеха, когато бяха определили датата за освещаване на църквата. Строителните съоръжения трябваше да бъдат махнати, когато архиепископ Ескил дойде да я освети.
Но щом започнаха да махат строителните съоръжения, можаха да огледат готовата църква. Брат Гилберт и брат Ришар стояха долу и откриваха ту една, ту друга дупка, която трябваше да бъде запълнена, или пък нещо не беше направено прецизно. Като малка бялка Арн се катереше насам-натам, за да изпълни всичките им нареждания, за да могат най-накрая да оправят всичко. Тъй като беше така мъничък в сравнение с всички останали, Арн бе единственият, който, без да изпитва страх или някакви затруднения, можеше да се изкачи там, без да използва дървените подпори. Височината не го плашеше, понеже той бе убеден, че Бог не би позволил да му се случи нещо лошо, тъй като бе само едно дете, а и освен това помага за завършването на строеж в Негова прослава. Поне така каза, когато някой от монасите го попита тайничко дали се страхува от високото.
Навярно отговорът му не беше напълно искрен. Не че лъжеше. Във „Школата на живота“ никой не лъжеше. Та това би било грубо нарушение на манастирските правила. Но Арн още от най-ранните си години бе захранван с убеждението, че Бог има определени намерения за живота му и че тези намерения едва ли се изчерпват с това да зазижда камъни през годините от детството си, а след това да загуби равновесие, да падне, да се пребие или да умре — съдба, която бе сполетяла двама монаси по време на строежа. Заради това той не чувстваше страх.
Но ако го попитаха и той отговореше така, би било равностойно на това да покаже самонадеяност. Би било самонадеяно да говори за убеждението си, че превъзхожда останалите. А и беше тежък грях, навярно по-тежък и от лъжата.
Веднъж бе паднал от висока кула. Самият той не си спомняше много за това, но бе прочел разказа в един препис от книгата на манастира горе във Варнхем, и отец Хенри бе говорил с него за това как би трябвало да тълкуват случилото се. Бог искаше той да остане жив, за да може да изпълни някаква задача, някаква важна мисия. Това беше най-важното в разказа и всеки можеше да го разбере.