След няколко години четенето все повече и повече се насочваше именно към това как да разбира Светото писание и сега Арн идваше, подтичвайки, леко закъснял и запъхтян, именно за един такъв урок. Току-що пречистените му крака се хлъзгаха по излъсканата варосана настилка в галерията със сводовете, където беше отец Хенри.
Но отец Хенри не го смъмри и изглежда беше в доста добро настроение. Той седеше отнесен надалече, като че бе погълнат от мислите си, усмихваше се доволно и само погали момчето по избръснатата му главица, замълча известно време и после заговори.
Арн, който седна на каменната пейка, видя, че Glossa Ordinaria стоеше отворена пред отец Хенри, и макар да беше седнал твърде надалеч, за да може да види текста, той доста добре можеше да познае къде горе-долу бе отворена книгата.
— И така — рече отец Хенри след известно време, когато почти против волята си той напусна света на мислите си. — Ако започнем точно с този текст, който ще трябва да изпееш солово в края на литургията… как би го изтълкувал? Между другото, изпей ми първите строфи: „Господ е Пастир мой, от нищо не ще се нуждая: Той ме настанява на златни пасбища и ме води на тихи води. Подкрепя душата ми, насочва ме по пътя на правдата заради Своето име.“
Арн покорно го изпя с ясното си сопрано. Но го изпя така, че монасите, които работеха в градината, се надигнаха от работата си, която извършваха клекнали, подпряха се на инструментите си и заслушаха с благи усмивки. Всички обичаха пеенето на момчето.
— Прекрасно, прекрасно, нека спрем дотук — рече отец Хенри. — А сега ще разтълкуваме този текст. Морално или пък буквално трябва да го тълкуваме? Не, естествено, че не, ала как?
— Става въпрос за откровено алегоричен текст — рече Арн и си пое дъх. Нуждаеше се от повече въздух, тъй като беше пял, докато все още бе леко задъхан.
— Значи смяташ, че ние на практика не сме овце. Така ли, синко? Да, това е очевидно, но защо тогава е това сравнение?
— Очевидно е, лесно е за разбиране — размишляваше Арн, а една малка бръчица се появи на челото му. — Всички сме виждали овце и пастири и точно както овцете се нуждаят от защитата и грижите на своя пастир, така ние се нуждаем от Бог, макар и да сме хора, а не овце. Бог е нещо като наш пастир.
— Мхм — каза отец Хенри. — Дотук беше лесно. Но какво значи тогава „Подкрепя душата ми, насочва ме по пътя на правдата заради Своето име“? Овцете имат ли душа?
— Не — рече Арн замислено. Предполагаше, че това е една от многото логически клопки на отец Хенри, но вече беше казал, че текстът трябва да се тълкува алегорично. — Тъй като алегорията е очевидна от самото начало… имам предвид това, че овцете представляват нас, така… че този момент в текста трябва да се тълкува буквално. Отецът наистина направлява душите ни.
— Да, така е — измърмори отец Хенри и се подсмихна леко лукаво, както когато залагаше логическа клопка. — Но пък как стои въпросът с текста по-нататък: „Той ме води по правилните пътеки“? За какви пътеки става въпрос? Съдържанието на текста буквално ли е или алегорично?
— Не зная — отвърна Арн. — Не може ли да са и двете?
— Какво?! Текст, който да трябва да се тълкува и буквално, и алегорично? Сега ще трябва да обясниш всичко, синко.
— На горния ред се казва, че Бог направлява душите ни. Тук буквално се говори за нас, а не за овцете — започна Арн, за да спечели малко време, докато мислеше толкова трескаво, колкото можеше. — Но може ли Бог буквално да ни води по пътя на правдата? Пътищата по земята, видимите, по които вървят кон, каруци, теглени от волове, и хора. Ако Бог иска, той може да ни води по правия път към Рим, например?
— Мхм — рече отец Хенри и изглеждаше някак строго. — Навярно не ти е убегнало, че пътищата са най-често срещаните метафори в Светото писание? Щом Божиите пътища са неведоми, то едва ли се имат предвид такива, обвити в мъгла, нали така?
— Да, това е напълно ясно, под правия път се разбира нещо като път далеч от грях, път към спасение и така нататък. Следователно е алегорично разбиране на текста.
— Добре. До къде бяхме стигнали? Как звучи следващият стих? Не, не го пей! Така братята в градината само ще мързелуват! Е?
— „Където и да ходя в долината на смъртната сянка, не се страхувам от нищо, тъй като Ти си с мен“ — рече Арн бързо. — Мисля, че съдържанието е изразено като постулат. Ако се намирам в голямо затруднение, ако съм близо до смъртта, както горе на камбанарията, когато зидахме, аз не се страхувам от нищо, понеже Бог е с мен. Думите „смъртна сянка“ трябва да са алегорични, понеже смъртта не хвърля сянката си някъде, а и няма някаква долина, в която да бъда застрашен от смъртната сянка. А дори да имаше, напълно теоретично, то едва ли щеше да бъде на мястото, където мога да почувствам утеха. Не трябва да се отчайвам дори и в най-тъмната долина, това ще рече в най-мрачните моменти, в тъга или когато съм обхванат от ужас. Нали така?