В деня, в който Арн стана голям за стария лък, моментално бе сложен край на малкото удоволствие, което все пак в неговия случай се броеше за труд. Мястото за упражнения беше извън ковачницата и той излизаше от време на време в обичайните почивки по време на работата, за да постреля, докато стоманата се охладеше или запалеха отново огън. Обаче един ден брат Гилберт излезе и видя как момчето, без да се двоуми, но и без да изглежда особено заинтригувано от задачата, изстреля дванадесет стрели поред в движещата се цел — струпани на едно място ленени парцалчета със завързани около тях каишки, които се люлееха насам-натам по едно тънко въже.
Следователно бе дошло време да започнат отново работа. Понеже колкото и брат Гилберт да смяташе, че лъкът, който поставеше в ръцете на Арн, трябваше да приляга на неговите височина и сила, то толкова важно бе и това той винаги да се упражнява с пълния капацитет на мисълта си. Ако му беше прекалено лесно, то упражнението щеше да му доскучае и да има отрицателен ефект. Това брат Гилберт с мъка обясняваше дори и на възрастни мъже. На Арн не се наложи да обяснява толкова много, а и нямаше нужда, понеже подчинението бе едно от основните правила в манастира.
Намериха тисово дърво за материал за новия лък и ясен за стрелите, защото когато се променяше лъкът, трябваха и нови стрели. Всичко трябваше да бъде в правилно съотношение, за да действа в единство, което движенията на ръцете и мощта на мисълта трябваше да бъдат в равновесие.
Отне им дълго време да измайсторят новия лък и стрелите — от студената пролет, когато само капките топящ се сняг се показваха навън, та чак до началото на лятото, когато лалетата бяха образували дълги червени редици покрай галерията със сводовете. Арн трябваше да участва и да усвои всеки момент. Как дървото трябва да се изсуши на тъмно и да стане умерено хладно, как трябва да направи покритие от различни части на дървото, да ги съедини в правилната форма, да ги скрепи с рибен клей, да ги постави в пресата, за да може след това да ги изглади наново. Въпросът със стрелите беше по-прост. Работата бе същата както преди, само че новите стрели бяха с различна дължина. Правенето на остриета спадаше към по-простите задачи, с които Арн можеше да се справи без помощ.
Когато най-после настъпи денят да се изпробва новото оръжие, брат Гилберт промени и разстоянието към целта от осемнадесет човешки стъпки на двадесет пет. През първите дни Арн се чувстваше, като че започва отначало. Беше му трудно и напрегнато да опъва новия лък и напрежението се отразяваше на посоката на стрелите и той понякога не уцелваше. Когато Арн покажеше, че е обезсърчен, брат Гилберт веднага идваше и започваше да го кори, задето е показал леност и задето не показва увереност, а първият грях бе също толкова тежък колкото и вторият. И Арн за наказание трябваше да каже няколко пъти „Отче наш“, коленичил пред лъка и стрелите, преди отново да започне с упражненията.
В такива моменти на Гилберт му се искаше да каже на момчето колко добре стреля, без съмнение по-добре от повечето възрастни и добре обучени стрелци. Но Арн никога не можеше да се сравнява с някого другиго, освен със самия Гилберт, като че в целия свят съществуваха само двама човека, които можеха да стрелят с лък. Гилберт никога не говореше за миналото си и за това, което го бе накарало да прекара остатъка от живота си в постоянно покаяние в цистерциански манастир. Отец Хенри му бе забранил да разкаже историята си на Арн.
Няколко години след това Гилберт и Арн си имаха своята малка алея за стреляне с лък извън стените на манастира, някои от които бяха вече готови, а други все още се строяха, понеже неколцина монаси смятаха, че е неприятно такива занимания да се извършват пред очите им вътре в двора на манастира.
Но един ден група воини, които се връщаха у дома си от Фюн, всички в добро настроение, тъй като някаква война бе свършила и най-накрая щяха да видят отново любимите си, се спряха пред манастира на мястото, където Арн се упражняваше. Първо им се стори смешно, че един малък монах с обръсната глава, кафява монашеска качулка и развени къдрици около ушите държи в ръката си лък. Това като че беше нереална гледка, нещо, което бе невероятно да бъде действителност.