Изрекоха няколко груби шеги, но след това спряха, за да наблюдават малкия и навярно да продължат с шегите си. Брат Гилберт, който стоеше до Арн и го направляваше, се преструваше, че не разбира северния език или че поне не чува коментарите.
Но воините бързо замлъкнаха. Тъй като това, което видяха, очите смятаха за вярно, ала разумът не можеше да приеме. Малкият монах стоеше на осемнадесет стъпки разстояние и изстреля стрелите една след друга в мишена, която беше като половин длан, а когато пропуснеше целта си на около един инч разстояние, изглеждаше тъй кисел, че молеше учителя си за извинение и напрягаше допълнително сетивата си за следващия изстрел. Воините тихо си тръгнаха. Отдалечавайки се на известно разстояние, те започнаха на висок глас да се карат за нещо.
Брат Гилберт много добре разбираше недоумението на стъписаните воини, тъй като никой от тях, както и самият той, нямаше как да са виждали момче с подобни способности. Но Арн нито тогава, нито по-късно разбра нещо от това, тъй като за него съществуваха само той самият и брат Гилберт, а в сравнение с него Арн беше най-лошият стрелец с лък на света.
Отец Хенри често не искаше да обсъждат темата. Той смяташе, че Арн е усърден в четенето и достатъчно разумен, колкото може да се очаква от момче, чийто глас все още не е мутирал… Ах, този ден, който щеше да дойде! Но нито по-рано или по-късно от този ден! Отец Хенри не си се спомняше като някой гениален ум като дете! Горе-долу се виждаше, както виждаше Арн сега! Най-важна все пак беше страстта, с която и той, и Арн учеха, и той с усмивка се сещаше как като дете бе попаднал на литература, която не е предназначена за деца, бе хванат и наказан горе-долу по същия начин, по който бе наказал Арн. Но важно беше вдъхновението за четене, усърдието да се учиш и издръжливостта. Бог даваше на всички приблизително еднакъв разум и беше отговорност на всекиго да изпълни този разум със съдържание, да постигне максималното, на което е способен.
Но брат Гилберт имаше леко възражение по тази логика. Тъй като според нея Бог даваше всекиму способността да владее лък или меч еднакво добре, а не някои, които да бъдат по-добри в тази област. Гилберт твърдеше, че Арн е по-способен от всички млади или стари мъже, на които се бе натъквал през живота си.
Това твърдение накара отец Хенри да се замисли, тъй като никой жив мъж не бе срещал толкова много други мъже с оръжие в ръка както Гилберт. Това все пак беше добро начало. От друга страна, монахът Гилберт не би лъгал своя игумен.
Все пак отец Хенри се чувстваше угнетен от тази тема и с Гилберт стигнаха до решение, което ще рече, че му беше забранил да пълни главата на момчето с глупости. И така Арн никога не разбра кога се е справил много добре с лъка, а само узнаваше или по-скоро рязко му натякваха, когато не уцелеше.
Все още не позволяваха на момчето да използва истински меч за упражненията си. Но нямаше и нужда, защото монахът Гилберт съзнаваше какво би се случило по-късно, когато ръцете му заякнеха и той сменеше дървената сопа със стомана.
По отношение на владеенето на меча пъргавината на окото и мисълта, равновесието на краката и усещането в ръката бе много по-важно от силата в рамената. От малкото, което Гилберт бе видял за това как северняците използват меча, той знаеше, че техниката им се крепи почти изцяло на силата. Мечовете им бяха къси, понеже те никога не воюваха на кон. Странно, но смятаха, че конете не стават за сражения. И понеже стояха по права линия един срещу друг като древните римляни и гърци преди хиляда години, макар и да не наричаха разположението си фаланга, то техниката им винаги се състоеше в това да нападат полегато, отгоре, отляво или пък отдясно. Тъй като всеки мъж, който поне има нещо подобно на щит, както и да притежава минимален инстинкт за самосъхранение, можеше да отблъсне подобен удар, без да трябва много да му мисли и да се мести. Така тези воини продължаваха, докато някоя от страните се измореше и другите малко или много по погрешка удареха врага в черепа. При подобни обстоятелства бе нещо естествено, че най-накрая печелеше този с по-силните ръце.
Първоначално, през първите три-четири години, Арн се обучаваше с дървена пръчка, а брат Гилберт методически се опитваше да научи момчето на тривременния текст, така че момчето да го научи и да не го забравя никога. Висок удар отляво, нисък удар отдясно и след това удар направо или пък нов удар отстрани. Отново и отново.