Първото, което Арн научи по този начин, бяха ритъмът и преместването. Второто, което научи, бе да владее гнева си, тъй като брат Гилберт го удряше точно в третия момент. През първите три години винаги ставаше така. Едва на третата година Арн бе овладял краката си, преместването и такта, като че беше песен, винаги да може да отблъсне и третия, болезнен удар.
На четвъртата година брат Гилберт изработи нормално тежък дървен меч, към който внимателно прикрепи кухо метално острие. Беше важно дървеният меч да има същата тежест в съотношение с малките ръце на момчето, както щеше да бъде с истински меч по-късно в живота му. По същия начин и лъкът лека-полека трябваше да става по-тежък, така че брат Гилберт трябваше да се потруди доста, преди всичко да си пасне.
Именно при упражненията с меча, брат Гилберт откри, че момчето по същия начин, както при работата в ковачницата, използваше лявата си ръка със същата лекота като дясната. Във всеки друг случай учителите на Арн щяха да се опитат да го откажат да използва нечистата си ръка по същия начин, по който постоянно му натякваха в стаята за препис на ръкописи. Но на брат Гилберт това му се струваше някак различно. Той се допита до съвестта си и се посъветва с Бога. Не искаше да намесва отец Хенри в този проблем.
Скоро стигна до извода, че не ставаше въпрос за обичайно използване на лявата ръка, макар да имаше и такива хора, а някога, в предишния си живот брат Гилберт се бе изправял в двубой с меч срещу такъв противник. И знаеше, че не беше лесно. Всичко, което човек знаеше, се обръщаше.
Заради това още от началото той учеше Арн да използва и двете си ръце, да ги сменя ден за ден или седмица за седмица. Но той никога не забеляза някаква съществена разлика в техниката, освен това, че лявата му ръка изглежда беше по-силна от дясната. Но още от самото начало трябваше и да вгради една тайна в техниката на момчето. Той можеше изведнъж да подхвърли меча от едната ръка в другата и след това да започне да го върти около съперника си по посока на, а не срещу часовниковата стрелка. Ако съперникът му не беше добре обучен и му липсваше стабилна основа, то тази внезапна смяна на тактиката щеше да има унищожителен ефект.
Брат Гилберт добре знаеше, че подобни мисли навярно са греховни. Той се изповяда на отец Хенри, но обясни, че докато задачата му се състои само в това да обучава момчето, то той не може да прави друго, освен да стори това възможно най-добре. Тъй като Бог все още не ги бе уведомил за желанията си относно житейската задача на момчето, на практика нямаше разлика между това то тайно и с пламнали бузи да чете Овидий и да държи меча в лявата си ръка.
Когато отец Хенри се допита до Бога, той получи отговора, че докато момчето показваше същата страст за четене, както и при военните игри на брат Гилберт, всичко е както трябва. Но щеше да стане лошо, ако започнеше да предпочита стрелите и меча пред Glossa Ordinaria. Добре, че засега Арн не показваше подобни наклонности.
И докато отец Хенри винаги проповядваше притежание и дисциплина, чистота и молитва, брат Гилберт винаги проповядваше движение, движение и усърдие. Беше също така важно, като, подобно на такта в музиката, да се научиш кога стрелата трябва да се отправи към мястото пред подвижната мишена, за да може там да я уцели. Също толкова важно беше през цялото време да движиш краката си, никога да не заставаш неподвижен в очакване на удара на противника, трябваше да бъдеш на някое друго място, когато противникът нанесе удара, за да може след това да нападнеш и ти.
Усърдие и дисциплина. Подвижност и молитви. Движение, движение, движение и усърдие. Арн следваше всички тези правила със същата лекота, с която спазваше правилата да бъде покорен и да обича всички монаси в братството, които бяха двете изконни правила в манастира, винаги да казва истината, което беше третото правило, а след това всички онези правила, по-маловажни и понякога неразбираеми, като тези за вечерята и лягането.
Все пак за него не бе никак трудно да следва този божествен ред. Точно обратното, правеше го с радост. Понякога размишляваше за това какъв е животът на децата в обикновения свят. Имаше слаби спомени за шейната, обръча и другите детски игри. Навярно това му липсваше, когато всяка вечер в края на времето за молитва се молеше за душата на майка си, искаше да усети диханието и, гласа й, ръцете й. Молеше се и за брат си Ескил и си спомняше как, ридаещи, двамата бяха откъснати един от друг. Но той разбираше, във всеки случай смяташе, че разбира, че най-голямата радост за едно момче бе да може да раздели времето си между красотата, която предлагаха книгите, и физическия труд с пот и сълзи, предизвикани от болка, който предлагаше брат Гилберт.