Мнозина от монасите с мъка показаха необходимите дисциплина и уважение, тъй като първо трябваше да отслужат литургията в чест на завръщането на отец Хенри. А тя продължи изключително дълго, понеже хорът бе упражнявал нови песнопения, а освен това изпълни и стари, но на нови гласове, завърналите се пък благодариха дълго за това посрещане. И Арн, който все още имаше красиво сопрано, бе имал важна роля в тази литургия.
След това монасите излязоха от църквата, като бръщолевеха весело като малки момченца в очакване на церемонията, водена от отец Хенри, която започна, щом той разопакова огромния багаж. Отец Хенри четеше и отбелязваше с отметка в списъка си Божиите дарове, а някои монаси пошепваха и се кикотеха от удоволствие, когато получеха лелеяното томче в ръцете си. Други пък възхваляваха Бога с по-голямо достойнство. Така правеха и тези, които получиха нещо ново за работата в градината или в кухнята.
Но скоро брат Гилберт се измъкна с Арн, прегърнал го с едната от мощните си, широки ръце, за да му покаже най-красивия дар от всичките, който никой от другите монаси не би оценил — новите коне.
Когато пристигнаха в заграденото място на конете, Арн наистина се напрегна, за да разбере кое вълнуваше така силно иначе толкова въздържания брат Гилберт. За окото на Арн тези коне със сигурност се отличаваха доста от обикновените. Бяха по-стройни и по-игриви. Движеха се през цялото време, като че не можеха да търпят това, че са затворени. Подскачаха насам-натам с гъвкавите движения на котка, а опашките им бяха високо повдигнати. Лицата им бяха по-широки, с по-триъгълна форма, отколкото лицата на северните коне, а очите им бяха много големи и мъдри. Цветът им бе различен. Едната от кобилките безспорно бе червеникавокафява като много други коне, но имаше огромно сиво петно на гърба си, докато малкото жребче бе почти бяло, но цветът му преливаше в сиво. Жребецът и другата кобилка бяха обагрени в сиви петна.
Но Арн все още не можеше да ги оцени, макар и да бе помагал доста във втората по важност работилница на брат Гилберт — ковачницата. Арн можеше да подкове кон, без брат Гилберт или някой от помощниците му да трябваше след това отново да довършва работата му.
Брат Гилберт тихо стоеше приведен над оградата, а очите му бяха пълни със сълзи, докато наблюдаваше кончетата, като че бе някъде далеч в мислите си. Неразбиращият Арн тръпнеше в очакване.
За негово учудване брат Гилберт внезапно заговори на жребеца на език, от който Арн не разбра ни дума. Но като че ли жребецът веднага се заслуша. Спря се и насочи ушите си нагоре към брат Гилберт, а след кратко колебание спокойно закрачи към тях. Брат Гилберт отърка по неуместен начин лицето си в муцуната на коня и отново му заговори на мекия чужд език.
— Ела, момчето ми! Двамата с теб ще пояздим. Ти вземаш жребчето — рече брат Гилберт и с едно завъртане се прехвърли от другата страна на оградата и дръпна Арн след себе си.
— Но жребчето… то все още не е обяздено — възрази Арн с явно съмнение в гласа си.
— Ела, ще ти покажа. Не е нужно да е обяздено! — рече брат Гилберт и повика при себе си малкото жребче, което веднага изприпка при него.
Това, което последва, се стори на Арн като чудо. Брат Гилберт погали жребчето по муцуната и страните, после по шията и наново му заговори на чуждия език, който конете изглежда разбираха по-добре от френски и латински. След мъничко той само повдигна Арн като памук с едната си ръка, така че Арн яхна кончето и несъзнателно хвана гривата му, за да се задържи отгоре, когато то започне да беснее. Той бе яздил няколко пъти, но никога преди конят да бъде обязден.
В следващия момент отец Гилберт с едно-единствено гъвкаво движение скочи на коня така, като че литна, и жребецът веднага побягна в див галоп край оградата. Брат Гилберт бе възседнал неоседлания кон, бе се хванал само с една ръка за гривата на жребеца, а на най-стръмните завои дръзко се накланяше ниско напред и подвикваше на неразбираемия език разни думи на коня.
Жребчето на Арн скоро се зарази от радостта и също започна да подскача, макар и с по-резки и детински движения. Скоро и двамата препускаха все по-бързо и в насладата си Арн се опита да подражава на чуждия език на брат Гилберт. Беше опиянен от скоростта и вятъра по голата си глава и твърде дългите си развени къдрици около ушите си.
С известна доза срам Арн призна пред себе си, че в този момент изпитваше чисто и истинско щастие, което нямаше да пропусне да спомене в следващата си изповед при отец Хенри. Чувстваше се така, като че ли животът и силата на жребчето го изпълваха, макар и то да бе младо и все още не истински кон. И ако то не бе обяздено, което със сигурност бе така, ако никога досега то не бе носило човек на гърба си, това наистина трябваше да бъде чудо.