— Нали разбираш, мой малки chevalier7 — рече брат Гилберт по-късно, когато славеите бяха започнали да пеят вечерната си песен и скоро щеше да стане време за вечеря, а те седяха в тревата на ограденото място и се наслаждаваха да гледат новите коне, — че конят наистина е най-добрият приятел на човека. Но тези нови коне, както навярно си разбрал, не са като останалите. Те са най-благородните, най-мъдрите, най-бързите и най-издръжливите коне от Светите земи.
Лицето на брат Гилберт почервеня от възбудата и той все още дишаше тежко от продължителната демонстрация на огромните възможности на коня.
Арн вече бе започнал да разбира какво отличаваше тези коне от другите не само по отношение на външния им вид и начина, по който се движеха, а и по отношение на това за какво щяха да ги използват. Но въпреки това той попита и получи отговора, който очакваше.
Тези коне бяха коне за битки. Това, което се отнасяше за меча, се отнасяше и за конете. Движение, движение и отново движение.
— Тъй като мъжете тук горе, във варварския Север, все още не са усвоили изкуството да се бият на кон — продължи брат Гилберт, — то те искат силни, бавни коне, които да могат да носят тежкия товар до бойното поле. Там обаче северняците слизат от конете си, връзват ги и след това влизат в битката пеш. Ако християните бяха се опитали да излязат така срещу проклетите сарацини, Йерусалим никога нямаше да бъде освободен.
Но навсякъде другаде по света водят битките си на кон и само във варварския Север не могат да го разберат. И заради това простата и ясна цел на брат Гилберт бе да разпространи тези коне в Дания и да въведе техниката, присъща на новите коне, и така да спечели много сребро за манастира. Както изковаваше по-добри мечове за норвежците. Едното бе също толкова логично и доходоносно като другото.
Все така обзет от вятъра в косите си и бързината на коня, Арн нетърпеливо и без необходимата смиреност помоли брат Гилберт да го научи да се бие на кон, както правят християните в големия цивилизован свят.
Брат Гилберт се засмя тихичко, шеговито хвана Арн за обръснатата част от главицата му и му обясни, че точно това е правил. През цялото време. Всичко, което Арн е научил за конете още от първия ден, през който е започнал да се труди, е целяло само това.
На първо място бе нужно равновесие и пак равновесие. Както Арн се бе упражнявал с дървен меч, понякога с по един меч във всяка ръка, сякаш оре, а няколко кожени чували, пълни с пясък, се олюляваха напред-назад отгоре и всеки момент можеха да го съборят на земята. По същия начин той се бе упражнявал, яздейки конете, винаги неоседлани от самото начало. Всичко това заради равновесието, за да може винаги да остане върху коня, каквито и да бяха движенията му.
Сега първо трябваше да обязди жребчето, отначало дори без седло. Трябваше да го опознае, да му говори, да го гали и винаги да го гледа в очите. А името му трябваше да бъде тайна, естествено, че не тайна за Всевишния, но инак трябваше да остане между двама им. Щеше да се казва Шамсиин, което беше името на пустинен вятър, който може да вее в продължение на петдесет дни, а силата му да не намалява. Двете кобилки щяха да се казват Айша и Кадия, а жребецът щеше да се казва Назир. Брат Гилберт не му обясни имената, а само рече, че това са имена на тайния език на конете и че не засягат другите монаси в манастира, а само тях двамата, които бяха chevaliers.
Щяха да оседлаят Шамсиин, щом порасне, но дотогава трябваше да положат основите: доверие, любов и равновесие.
Чуха камбанения звън за вечерня и се забързаха към стаята за препис на ръкописи. Когато оставиха конете зад себе си, Арн запита дали и той може да научи тайния език на конете. Щом говори три езика, щеше да проговори и четвърти! Брат Гилберт се усмихна и отговори някак неясно, че и този ден ще дойде. Но не каза нищо повече.
Арн винаги бе смирен. Обичаше монасите от братството така, както обичаше книгите. Обичаше тежкия труд, както лекия. Обичаше да гради зида на камбанарията, както и да лови риба на фиорда. Обичаше да се труди с меч и лък, както и с помощта на „Glossa Ordinaria“ да се труди и стих по стих да напредва по пътя на вярата в Светото писание. Навярно обичаше Аристотел по-малко, а Овидий повече, тъй като от време на време тайничко имитираше неуместните стихове, които бе успял да прочете, преди да му отнемат книгата и да я заключат. Естествено, след това се изповядваше и понасяше наказание за греха, но все пак си струваше. Какво бе да повториш „Отче наш“ няколко пъти, щом страните му се изчервяваха и той усещаше как горещи вълни преминават през цялото му тяло при мисълта за Овидий?