На отец Хенри не му бе никак трудно да толерира липсата на интерес у Арн към Аристотел и някак прекомерния му интерес към подобни писания, които бяха неуместни за малки момчета. Що се отнасяше до Овидий, то в обкръжението на отец Хенри имаше не един и не двама богоязливи мъже, които и на младини, а и като възрастни, наблягаха на тези учебни занимания повече, отколкото бе подходящо.
Това не бе нещо, за което да се вдига шум, а и самият той спадаше към тази категория, ако се върнеше назад към времето си като послушник. Това бяха колебанията на нормалния живот и нищо повече, а Бог в мъдростта си бе създал живота така, че непрестанно да настъпват промени. Какво да стори, щом момчето не смяташе Аристотел за достатъчно интересен, което то показваше от време на време с наглите си възражения, особено по отношение на логическата постройка? Но най-забележителното бе, че ако това на практика бе грях, момчето споделяше този грях например с брат Люсиен. Тъй като брат Люсиен, който бе отдаден на изкуството си в името Господне допълнително да пълни света с растения, които да попадат на човешката трапеза или да лекуват разни болежки, или пък само да изглеждат красиви в човешките очи, също не искаше да чете философа. Но отец Хенри никога не би и помислил заради това да гледа на брат Люсиен като на по-недостоен монах в братството, който не трябва да бъде обичан като другите.
По съответния начин би помислил, ако на шега построеше логическа връзка подобно на философа, че момчето спада към посветените около просветителския кръг на брат Люсиен. Трудът, който се криеше зад това да се покаже каква красота може да сътвори Бог на земята с помощта на верните монаси от братството, бе щателен и дребнав, но важен. Първо поникваха кокичетата, като че се промъкваха през все още твърдата и негостоприемна черупка на зимата. След това с топлината идваха жълтите и бели нарциси и лалетата. Всичко това бе ново за варварския Север и смайваше посетителите, които, като дойдеха в подходящо време, сякаш оставаха омагьосани от белите цветове на овошките — непознатите на варварите ябълкови дървета, круши и череши. Продажбите през последните години вървяха блестящо, а между другото именно Арн помагаше на брат Люсиен да приема стоките и да ги превежда на северния език. Но вътре в себе си Арн поддържаше равновесие във всичко, което научеше, и изобщо не трябваше да се безпокоят за това, защото не споделяха мнението на някои по-непреклонни монаси, че мечът и копието нямат нищо общо с труда в името Господне на земята. Но монасите, които смятаха така, не бяха достатъчно запознати с общия им баща, свети Бернар, който все пак бе основател на Ордена на тамплиерите в по-голяма степен, отколкото папата или който и да е друг човек на религията.
Но сега вече имаше проблем с момчето. Откакто пристигнаха новите коне, то като че загуби разсъдъка си. Не би било напълно несправедливо, ако дори се каже, че се бе сдобил с порок или влечение, интерес, който засенчваше всичко останало. И тогава въпросът, който възникваше в една по-висша и стратегическа перспектива, бе дали Бог наистина желаеше това или пък искаше да види своя избраник порицан. А в една по-тактическа перспектива трябваше да се реши как един умен отец би постъпил с това порицание.
Отец Хенри няколко пъти извика брат Гилберт при себе си, за да разискват проблема. Но като че ли добрият Гилберт искаше да омаловажи всичко с фрази от сорта, че момчетата са си момчета и за какво самият той щял да мисли или да прави на тази възраст и че трябвало да разберат удоволствието от непознатото. А и освен това то било част от образованието, което Гилберт му давал.
Навярно бе истина. Но въпреки това увлечението на момчето бе тъй силно, че открито рискуваше, най-малкото случайно, да засенчи дори и интереса му към книгите. Като изповедник на Арн отец Хенри знаеше много повече по въпроса от брат Гилберт, тъй като Арн не можеше да лъже, когато се изповядваше на своя игумен.
Именно заради това момчето усещаше, че трябва да се изповяда, да признае греховността си и след това да се покае. Но той не подозираше, че това тревожи отец Хенри, което би го натъжило и засрамило. Засега получаваше само обичайните дребни наказания да повтори молитвите няколко пъти или пък някой и друг ден да бъде на хляб и вода, горе-долу същите наказания, които бе получил, след като бе прочел греховните стихове на Овидий, или още по-лошо, след като бе писал собствени стихове, които наподобяваха тези на Овидий.