Но когато Шамсиин порасна, така че вече не беше жребче, а истински кон, любовта между Арн и жребеца нарасна. Лятото пък бе в разцвета си, така че нощите с папагалите в Юлен бяха светли и прохладни. Арн се събуждаше само след няколко часа сън след богослужението в полунощ и се промъкваше в обора, вземаше седло и оглавник, прошепваше няколко думи в тъмнината на нощта и Шамсиин веднага идваше при него, навеждаше се напред и поемаше горещите целувки и ласки на момчето по меката си муцуна.
След това Арн го възсядаше и внимателно се прокрадваше до оградата, която Шамсиин оставяше зад себе си с един мек и подобно на котка тих подскок. След това продължаваха да се движат леко известно време, след което се засилваха толкова, че бяха най-бързият кон и водач, които някога са препускали из датските земи. Шамсиин все пак произлизаше от род, за който препускането из огромни полета бе нещо напълно различно от мудното движение на северните коне на кратки разстояния.
Като конниците на Апокалипсиса те се втурваха напред през издигащия се като на талази пейзаж и редките букови гори. През някои нощи стигаха чак до морето, рискувайки да поддържат същата скорост и на връщане, за да пристигнат навреме за сутрешното богослужение.
Скоро из местността тръгна слух за призрачен рицар конник, знамение, зъл знак, дух, който язди, както никой човек не може дори и на сън, създание с ужасяващо остри зъби и меч, който проблясва като огън.
Мечът все пак беше от дърво със стоманено острие по средата, което бяха поставили заради тежестта. Но във фантазиите си Арн яздеше с меч, който можеше да бъде от огън, и го въртеше напред-назад в лявата си ръка, насред подскока хващаше меча с ръката, с която бе държал юздите, и след това хващаше меча с дясната си ръка. Макар и мечът да не бе най-важното. Той успокояваше съвестта си, като вършеше по-късно повече работа, защото бе яздил за удоволствие, вместо да спи съня на добродетелния човек, който освен всичко друго е наложен от Всевишния.
Пленяваше го скоростта. Шамсиин, колкото и да беше млад, притежаваше сила във вихъра си, каквато нямаше никой друг кон, който Арн беше яздил. Момчето си фантазираше, че Шамсиин е носен напред от неземна сила, като че тази бясна скорост бе нещо, което единствено Бог можеше да сътвори, като че самият той се доближаваше до Бог, най-вече в моментите, когато яздеше Шамсиин.
Това бе греховна мисъл. Арн прозря това, каза молитвите си и се лиши от онова, което беше необходимо, за да получи опрощение.
Но какво препускане само, мислеше си той. Бе срамно, че си мислеше такива неща и в часовете на най-голямо покаяние.
V.
На Коледа в лето Господне 1144-то християните в кралството Йерусалим понесоха най-голямата си загуба след завладяването на Светите земи. Мнозина в християнска Европа виждаха, че падането на град Едеса бе катастрофа. Но никой не можеше да си представи, че случилото се бе началото на края на християнската власт там, тъй като да се отдадат дори и за миг на тази ужасяваща мисъл бе равностойно на богохулство.
По това време, само половин век след завладяването на Светите земи, което струваше на християните повече от 100 000 човешки живота, кралство Йерусалим се състоеше от непрекъсната крайбрежна ивица, която се простираше от Газа в Западна Палестина, през Йерусалим и Хаифа, та чак до крайбрежието на Ливан и нагоре към Антиохия. Но над Антиохия, където Мала Азия е надвиснала като мрачен облак над Сирия, имаше голям християнски анклав, който се намираше около град Едеса, който заедно с крайбрежието на Антиохия владееше всички пътища между Багдад, Йерусалим, Дамаск и християнската Източноримска империя в Константинопол. Едеса бе втората по важност крепост на християните след Йерусалим.
Но сега градът бе завладян, разграбен и бе изпратен в забрава от пълководец, чието име европейците едва ли бяха чували. Името му беше Унадедин Зинки. Завладяването завърши с кървава баня, в която след падането на стените бяха убити 5000 франки, 6000 арменци и други местни християни. На тяхно място по заповед на Зинки в града се настаниха 300 евреи, за да го съживят. Все пак евреите бяха по-близки на мюсюлманите от християните, понеже християните имаха странния навик да убиват всички евреи, които им се изпречеха на пътя.