Зинки бе могъщ, амбициозен и изключително жесток пълководец. Големите му победи винаги бяха посрещани с радост навсякъде в мюсюлманския свят, но заедно с това се страхуваха от него и искаха той да жъне победи някъде другаде, а не там, където са те.
Навярно именно жестокостта му бе неговата слаба страна. Вероятно огромната християнска войска, която скоро щеше да бъде изпратена на втори кръстоносен поход, за да отмъсти за Едеса и да спаси Светите земи, можеше да победи Зинки въпреки огромния му опит във войната срещу френските рицари.
Но сега той не криеше, че иска да превземе Дамаск, втория по важност град след Йерусалим, за да може оттам да затегне още повече кръга около християните.
Мюсюлманското население в Дамаск обаче не изпитваше какъвто и да било ентусиазъм при мисълта да пусне този непредсказуем и жесток пълководец от вътрешната страна на високите стени на града. И когато Зинки бе на път към Дамаск, той бе принуден да спре и да обсади град Балбек. Тогава бе така раздразнен, че му отнема толкова време да превземе града, че когато най-накрая Балбек капитулира, след като гарнизонът бе получил обичайното обещание, че никой няма да пострада, той нареди да прережат гърлата на всички бранители, освен на главнокомандващия, който, съгласно заповедта, трябваше да бъде одран жив.
Навярно самият Зинки бе смятал, че подобно поведение ще всее ужас у жителите на Дамаск и ще ги накара да бъдат по-отстъпчиви в съпротивата си. Но ефектът бе обратен. Дамаск сключи съюз с краля на Йерусалим, който бе християнин, понеже и двата града, независимо от религията еднакво се страхуваха от завоевател като Зинки. Ако не бе жестокостта на Зинки, съюзът между Дамаск и Йерусалим щеше да бъде невъзможен. Ако не бе съюзът между Дамаск и Йерусалим, християните щяха да победят във втория си кръстоносен поход. Така че жестокостта на Зинки бе послужила повече на Аллах, отколкото на Бог.
Когато войските му разбраха, че войната засега е свършила и че никога няма да успеят да завладеят и разграбят самия Дамаск, те се оттеглиха към дома си, добре натоварени с плячка, и за момента бяха удовлетворени. Войската му се бе разединила. Това беше нещо обичайно в тази част на света, проблем, който бе от голяма важност и за християнските, и за мюсюлманските войски. Божа работа, работа на Аллах, светилище тук, светилище там, но този, който имаше голяма плячка и освен това бе жив, започваше да лелее за дома си.
Когато обезумелият Зинки хвана своя евнух, който бе християнин, тайничко да пие вино от собствения му бокал, той се задоволи с това засега само да подхвърли заплахи за това какво би било наказанието за такава безочливост, но след това реши да преспи и така да обмисли проблема. Но евнухът, който имаше основание да си представи как след кратката дрямка господарят му ще измисли дълъг списък с наказания, всичките неприятни, реши да го прободе с кинжала си.
И това можеше да се изтълкува като благословия за християните, тъй като сега завоюваното от Зинки щеше да бъде разделено между синовете му. Щеше да отнеме време и навярно да доведе до няколко дребни граждански войни и до по-добра ситуация, отколкото ако вторият кръстоносен поход беше неуспешен.
Но Аллах искаше друго, тъй като този от синовете на Зинки, който бе издърпал пръстена, господарския знак, от ръката на мъртвия си баща, бе Махмуд, който скоро след това щеше да получи прозвището Нур ед Дин — Светлина на религията.
Нур ед Дин бе наследил добрите качества на баща си. Като пълководец той винаги щеше да побеждава християните. Но нравът му бе друг и за разлика от мнозина от тези, които водеха войни с европейските нашественици, той прие правата вяра възможно най-сериозно. Нареди да повикат при него всички учени мъже, всички разказвачи на истории от кафенетата и всички, които имаха право да говорят в джамиите, както и всички, които творяха поезия или можеха да разпространяват ръкописи и да ги превеждат. Плащаше им да разпространяват легендата за Нур ед Дин, който никога не воюва заради себе си и винаги спазва заповедите в Корана-, който забранява дори и на пазачите си да пият вино, никога не обезглавява победените, ако те се предадат, и никога не поставя интересите си над исляма. Скоро той създаде сектантско движение. Но не искаше да се опита да превземе Дамаск, преди времето за това да узрее, и вместо това превърна Алепо в своя столица.
Чрез Нур ед Дин и преди всичко онзи, който щеше да го наследи, Салах ед Дин, християнското присъствие в Светите земи беше осъдено да не просъществува. Беше въпрос на време Йерусалим да падне. Но за това може да разкаже само онзи, който щеше да умува над събитието дълго след това, и щеше да знае какво е станало после.