Когато вестта за падането на Едеса тръгна из Европа, тя бе посрещната с обезсърченост и ужас. Като че християнският свят не можеше да си представи нещо подобно, защото завоюването на светия Божи гроб бе добро деяние, а едно добро деяние не можеше да претърпи подобни загуби.
Ако християнството не отвърнеше бързо и с твърда ръка, неверниците щяха да успеят да стигнат до самия Йерусалим. Това бе изцяло военно дело, но бе лесноразбираемо и за хората на вярата.
Папа Евгений III веднага се захвана да прокара идеята за втори кръстоносен поход, за да може да осигури достъп до светия Божи гроб и до всички други свети места за поклонение. Първо той се обърна към краля на франките Луи VII, който имаше толкова трудни брачни проблеми, че можеше сериозно да помисли над всяко предложение да тръгне на война. Още по-добре, ако ставаше дума за военен поход, който освен обичайната плячка, щеше да му донесе и опрощение на всички грехове и с това да му осигури кратък път към рая.
Но в началото крал Луи не пожъна никакъв успех, когато се опита да убеди васалите си да тръгнат на толкова голям и продължителен военен поход. Те нямаха неговите брачни проблеми и като графове и барони бяха доволни от живота в родината си.
Луи обезсърчено разказа за проблемите си на папата, който стори единственото възможно в тази неудобна ситуация. Той повика Бернар от Клеро под светите знамена.
По това време Бернар от Клеро бе най-влиятелният мъж в духовния свят и навярно най-добрият оратор в светския живот. Когато се разбра, че Бернар ще говори в катедралата във Везелай през март 1146 г., там дойдоха толкова много могъщи хора, че стана ясно — катедралата няма да ги побере. Затова построиха дървена платформа извън града и Бернар едва бе заговорил дълго, когато десетхилядната или дори по-многобройна тълпа започна да призовава за кръстоносен поход.
Бяха приготвили много платнени кръстове, които Бернар започна да раздава, първо на краля и васалите му, защото дори и нежелаещите графове и барони не можеха да противостоят на вълната от ентусиазъм и убеденост, която понесе първо тях, а после и всички останали. Накрая Бернар започна да къса парчета плат от собствените си дрехи, за да даде на доброволците платнен кръст, който да закрепят върху себе си в знак на това, че от една страна са се заклели да участват в Свещената война, а от друга, че бяха готови да получат опрощение на всичките си грехове.
Бернар писа на папата, не без гордост, за своя принос:
„Ти даде заповедта. Аз се подчиних. И тази сила, която издаде заповедта, направи така, че покорството ми да бъде плодотворно. Отворих устата си. Говорих и начаса броят кръстоносци се умножи и те станаха безчет. Градове и села сега са опустели. На седем жени се пада едва един мъж. Навсякъде се виждат вдовици, чиито мъже все още са живи.“
И християнското движение из Европа се разгърна със същата сила, с която движението на Нур ед Дин се носеше около Алепо, макар и единият народ да не знаеше нищо за приликите с другия. Бернар от Клерво се отправи на дълго пътуване и ден след ден повтаряше това, което първо бе казал на хората в Бургундия, след това в Лорейн, а след това и във Фландрия.
Но след като религиозното движение се разпространи в Германия, възникнаха обичайните проблеми, които имаше още по времето на Първия кръстоносен поход. Архиепископът на Кьолн спешно трябваше да повика Бернар, тъй като един монах от Цистерцианския монашески орден на име Петер Достопочтения пътуваше надлъж и нашир из Германия с послание, което приличаше на това на Бернар по отношение на Светите земи, но проповядваше друго по отношение на евреите в Европа.
Вследствие на проповедите му избухнаха погроми в Кьолн, Майн, Вормс и Страсбург. Евреите бяха избивани, а в някои селища дори не остана нито един.
След завръщането си Бернар заповяда на Петер Достопочтения да се покае, да даде обет за мълчание в продължение на година, да се разкае и веднага да се върне в манастира си в Клуни, както и повече да не се меси в неща, които не разбира.
След това Бернар отново тръгна на обиколка из Франция, където, макар и да трябваше да разчита на преводачи, бе посрещнат радушно. Но трябваше и да впрегне енергията си в спирането на преследванията на евреите и заради това отново и отново да повтаря, че ако някой се нахвърли върху евреин, за да го убие, все едно е убил самия Христос.
Така вниманието на превъзбудените маси отново бе насочено към същността на проблема и Вторият кръстоносен поход бе факт. Немският крал Конрад влезе в съюз с крал Луи VII и скоро след това безбройна армия върлуваше из Европа по пътя си към Светите земи. В Унгария и на Балканския полуостров като че Бог бе изпратил бедствие, а на Египет бе донесъл всички възможни беди. Войската напредваше, безбройна като че е армия от скакалци или жаби.