При пристигането й в християнската столица Константинопол във френско-немската войска възникнаха вътрешни дрязги, отнасящи се до това кой има правото пръв да граби, както и кой ще граби след това, така че решиха от Константинопол да се отправят към Йерусалим по различни пътища. Конрад щеше да мине през вътрешността на Мала Азия, а Луи щеше да продължи по крайбрежието. Щяха да се срещнат в Антиохия.
И английска армия от кръстоносци реши да се включи в мащабния поход. Но англичаните останаха в Португалия, където обсадиха Лисабон, който трудно можеше да се сравни с Йерусалим, но все пак бе мюсюлмански град.
След четиримесечна обсада те обещаха на бранителите на града, че няма да отнемат човешки живот, така че гарнизонът се предаде, след което християните се заловиха да разпъват мюсюлманите на кръст, да одират кожите им, да ги обезглавяват и изгарят, да изнасилват и да ограбват в името на Бог и заради вечния живот на душите си. След това англичаните се наситиха на Свещената война и се върнаха у дома. Всички, освен онези, които останаха и построиха малки колонии в Португалия.
Крал Конрад, който бе избрал опасния път, макар и във вътрешността на Мала Азия, вярвайки, че там ще има повече за плячкосване, отколкото по по-сигурния път по крайбрежието, се сблъска с онова, което можеше да се случи, ако добре екипираната немска армия се изправи срещу превъзхождащата я ориенталска кавалерия. При Дорилаем бе нападнат от турските военни отряди и загуби девет десети от армията си.
Когато двете европейски войски се срещнаха в Антиохия, френската армия бе намаляла значително по-малко от немската. Бяха посрещнати подобаващо от местния управител граф Раймонд. Към тях се присъедини и кралят на Йерусалим Балдуин и първо настана време за пируване, след което последва обсъждане какво да правят по-нататък.
Новодошлите воини в Божията армия дори не знаеха кой е Зинки, още повече, че той бе мъртъв и сега бяха изправени пред още по-опасен противник в лицето на неговия син Нур ед Дин.
Местните покръстени франки, естествено, знаеха значително по-добре как стоят нещата. Едната възможност бе веднага да се отправят към Едеса, за да си върнат контрола над града. От една страна, падането на Едеса бе предизвикало целия кръстоносен поход, а от друга, една такава победа би имала огромно психологическо значение и за двете страни.
Другата възможност беше да тръгнат към Алепо, директно към основния си враг Нур ед Дин и да се втурнат в битката, която щеше да се състои рано или късно, а най-добре бе тя да започне на момента, когато бяха най-силни.
Но крал Луи и крал Конрад, който не разбираше много от ситуацията в онази част на света, където в този момент се намираше, вместо това се обединиха около идеята да се отправят към Дамаск. И двамата смятаха, че ако успеят да завладеят втория по значимост град след Йерусалим, ще поставят начало на кръстоносния поход с огромна победа, за която щеше да се чуе по целия свят. Освен това, макар и да бяха изрекли това на висок глас, Дамаск наистина беше невероятно място за плячкосване. Ако не друго, то поне бързо щяха да възстановят всичките си разходи.
Местните франки напразно се опитваха да обяснят, че да се нападне Дамаск е погрешна стъпка, но двамата крале, които хем бяха на едно мнение, хем притежаваха двете най-големи войски, не ги послушаха.
Цялата християнска армия се отправи към Дамаск, което си бе чиста лудост във всяко едно отношение.
Дамаск бе не само най-важният мюсюлмански град в региона. Той беше и единственият мюсюлмански град, който бе в съюз с Йерусалим. Нарушаха ли договора, то щяха да покажат, че не може да се разчита на дума, дадена от християнин, което доста тревожеше рицарите тамплиери, които представляваха гръбнака на цялата западна войска.
Най-лошо от всичко бе това, че сами се тикаха в ръцете на Нур ед Дин, човекът, който проповядваше в тази част на света обединение срещу неверниците, както и душевна чистота като лек срещу всичките им по-ранни военни неуспехи. Едва ли съществуваше по-ефективен начин да се обединят мюсюлманите от този да нападнат Дамаск.
Когато християнската армия започна да се придвижва към Дамаск, жителите на града първоначално не можеха да повярват на ушите си, тъй като звучеше безумно. Но скоро след това навсякъде бяха изпратени пощенски гълъби и всички съюзници на Нур ед Дин заприиждаха с огромните си армии от север, юг и изток.