Само след четиридневна обсада на Дамаск християните бяха обкръжени от двойно по-голяма армия. На всичко отгоре те бяха избрали да разположат лагера си на най-неблагоприятното място, в южната част на града, където не бяха защитени и където жителите на Дамаск бяха затрупали всички кладенци. Водачът на рицарите тамплиери реши, че тази стратегическа позиция е толкова идиотска, че единственото възможно обяснение за взетите решения е подкуп. Или Луи, или Конрад е подкупен, за да загуби.
Скоро стана ясно, че християнската армия няма да издържи при такава дислокация на силите. Мюсюлманите дори не трябваше да издигат приспособления за обсада. На християните им оставаше само да бягат, за да спасят живота си.
Когато християнската армия се разцепи и започна отстъпление на юг, тя бе нападната от арабската кавалерия, която бе извън обсег, и бе обсипала отстъпващите воини със стрели. Загубите бяха нечувани и в голяма част от Светите земи смрадта от разлагащите се трупове се усещаше дори месеци след това.
Така завърши и Вторият кръстоносен поход. Воюваха четири дни, след което бе последвала неприятна загуба, която се дължеше най-вече на глупост.
Немският крал Конрад, който обикновено никога не бе на едно мнение с крал Луи, предпазливо се отправи към дома, този път поемайки по по-сигурния път покрай малоазиатското крайбрежие на Средиземно море.
Крал Луи вече не разполагаше с огромна армия и заради това избра да тръгне по море, отправяйки се от Антиохия към Сицилия. Удивително, но по пътя флотата му бе ограбена от византийската флота. След това и крал Луи, и крал Конрад завинаги загубиха желанието си да участват в кръстоносни походи.
Крал Луи преживя истински ад със съпругата си, когато се прибра у дома. Вторият кръстоносен поход бе истински провал. Скоро след това Нур ед Дин превзе Дамаск, без да се налага да вдига меч или да изстреля дори и една стрела.
Логически погледнато, християнският свят бе обречен на крах. Никой не се надяваше на помощ от Европа. Никоя европейска велика сила нямаше да изпрати нова експедиция след провала, който току-що бяха претърпели, независимо колко много, а и колко убедително Бернар от Клерво и други оратори говореха за спасение на душите и опрощение на греховете на всеки, който се отправи към Светите земи. Все пак щеше да отнеме доста време, преди Йерусалим да бъде освободен от правоверните. А и Нур ед Дин нямаше да успее да прочисти свещения град от варварските и кръвожадни европейски завоеватели.
Всичко зависеше от монашеския орден. Подобно на монасите от Цистерцианския орден рицарите тамплиери имаха религиозен произход. Самият Бернар от Клерво беше създал кодекса на тамплиерите. В самото начало идеята беше те да бъдат един вид религиозна войска, която да пази християнските поклонници преди всичко по пътищата между Йерусалим и река Йордан. Колкото и да е странно, арабските разбойнически банди смятаха, че лесно могат да ограбят този непрекъснат поток от поклонници по пътя им към река Йордан, където искаха да се изкъпят. А и плячката бе сносна. Но идеята за воюващи монаси, която в началото бе изглеждала парадоксално, скоро се разпространи и извън пределите на Светите земи и мнозина от най-способните рицари в Европа се почувстваха призовани. Но малцина бяха приемани. Само най-добрите, а и най-извисените в религиозно отношение имаха шанс да бъдат приети в братството. С рицарите тамплиери бе създадена най-добрата рицарска войска, препускала някога с меч и копие из Светите земи. Или в която и да е страна по света.
Като цяло арабите не изпитваха уважение към западните воини. Често те бяха въоръжени с тежки оръжия, яздеха твърде лошо, а и имаха проблеми с горещините и неспособността си да се задържат трезви. Но имаше рицари, от които страняха, освен ако нямаха превъзходство от рода на един срещу десетина. Навярно дори и тогава, понеже победата щеше да им коства доста жертви. Защото рицарите тамплиери никога не се предаваха. И за разлика от другите рицари, които бяха по-неустойчиви във вярата си, те не се страхуваха от смъртта. Бяха твърди като скала в убеждението си, че водят Свещена война и че в момента, когато паднат на нея, ще пристъпят в рая. Освен това аскетичният им начин на живот и строгите им правила в ордена забраняваха каквото и да е плячкосване или изживяване на сладостта на победата, все неща, които постоянно пречеха на една армия да бъде истински победител. Правилата им налагаха всяка свободна минута, която не се използва за воюване или за молитва, да се отделя за тренировки и подобряване на военните способности както на новите, така и на старите монаси в ордена.