Крал Сверкер и приближените му бяха водили толкова бурен спор, че всички в залата разбраха цялата истина. Напълно сигурно беше само, че жените трябваше да бъдат върнати. С това единодушието се изчерпваше. Някои смятаха, че е проява на слабост да се плаща сребро. Това можело да наведе датския крал Свен Грате на мисълта, че може да събере войска и да започне да граби и завоюва техните земи.
Други смятаха, че плащането с много сребро би им излязло по-евтино от военни походи и грабежи, независимо от това кой щеше да спечели подобна война.
След дълъг спор кралят внезапно въздъхна, обърна се към отец Хенри от Клерво, който седеше най-отпред в залата и чакаше да бъде повдигнат въпросът за Льорьо. Той седеше с глава, сякаш сведена за молитва, а острата му бяла качулка бе свалена надолу, така че не можеше да се види дали се моли или спи. Изглежда по-скоро спеше. Във всеки случай отец Хенри не бе разбрал оживената дискусия и когато отговори на запитването на краля, отговорът му прозвуча по-скоро като на латински, а не като на народен език, така че никой не разбра какво каза. Наблизо нямаше друг духовник, тъй като се разискваха светски или нисши въпроси. Кралят се огледа яростно в залата и изрева със зачервено лице на мига да доведат нещастника, който говори този писарски език.
Сигрид веднага съзря възможността, изправи се и закрачи с приведена глава към предната част на залата, поклони се в знак на почит първо на крал Сверкер и после на отец Хенри.
— Кралю мой, аз съм на вашите услуги — рече тя и изчака решението му.
— Ако тук няма мъж, нека стане, както е писано. Имам предвид, ако няма мъж, който говори този език — въздъхна уморено кралят. — Как така владееш латински, скъпа моя Сигрид? — добави той с много по-мил глас.
— За мой най-голям срам това е единственото, което научих наистина добре по време на престоя си в манастира — отвърна Сигрид тихо и изглеждаше сдържано сериозна, макар само Магнус да можеше да прозре подигравателната й усмивка, когато каза това. Тя често казваше едно, а мислеше друго.
Кралят обаче не прозря богохулството и веднага помоли Сигрид да седне до отец Хенри, да му обясни положението и след това да помоли за неговото мнение по въпроса. Тя се подчини и докато с отец Хенри водеха едва доловим разговор на езика, който очевидно само те от всички хора в залата говореха, се възцари странно чувство на безпокойство. Всички мъже се гледаха въпросително, някой повдигаше рамене, друг сключваше престорено ръце и отправяше поглед нагоре. Жена присъстваше на кралския съвет! Но такова беше положението. И случилото се не можеше да се върне назад.
След известно време Сигрид се изправи и обясни на висок глас, за да сложи край на шепота в залата, че отец Хенри е обмислил проблема и смята, че би било най-уместно да принудят непрокопсаника да се ожени за сестрата на ярловата жена. Но жената на ярла трябвало да се върне обратно с дарове и пищни одежди, със знамена и музика. Все пак крал Сверкер и нехранимайкото, който имал за син, трябвало да се въздържат от зестра и така въпросът със среброто бил решен. Не трябвало да се съобразяват с мнението на нехранимайкото по въпроса, защото ако той и сестрата на ярловата жена бъдат бракосъчетани, кръвният съюз би предотвратил война. Все пак нехранимайкото трябвало да направи нещо, с което да заплати безчинствата си, но войната била най-скъпото решение на проблема.
Когато Сигрид млъкна и зае мястото си, залата притихна, докато съветът премисляше казаното от отец Хенри. Но след това се разнесоха одобрителни възгласи, някой извади меча от ножницата си и го удари с широката му страна по тежката дъска на масата, която се простираше по продължението на дългата стена на залата. Другите последваха примера му и скоро залата кънтеше от тракането на оръжията. С това проблемът засега беше решен.
Тъй като сега Сигрид седеше най-отпред в залата, а и изглеждаше, че има дял в мъдрото предложение на отец Хенри, крал Сверкер реши, че можеха да обърнат внимание и на разглеждането на въпроса за Варнхем. Той повика при себе си един писар, който започна да чете документ, който кралят бе поръчал да напишат, за да бъде всичко узаконено. Според прочетения текст обаче нещата изглеждаха така, сякаш дарът бе направен от краля.