Сигрид помоли да получи текста, за да може да го преведе на отец Хенри, но и внимателно помоли господарят Магнус да получи право да участва в разговора.
— Естествено, естествено — каза кралят неодобрително и смутено, даде знак на Магнус да излезе отпред в залата и да седне до съпругата си.
Сигрид бързо преведе текста на отец Хенри, който беше свалил качулката си и се стремеше да следи, докато Сигрид му сочеше определени пасажи. Когато свърши, тя бързо добави, така че да изглежда все едно още превеждаше, че дарението е от нея, а не от краля, но че тя пред закона се нуждае от кралското одобрение. Отец Хенри я погледна за малко с усмивка, която напомняше нейната собствена, и кимна замислено.
— Добре — каза кралят нетърпеливо, като че ли искаше час по-скоро да привърши с това. — Има ли преподобният отец Хенри нещо да каже или да предложи по прочетеното?
Сигрид преведе въпроса и погледна свещеника право в очите, а на него не му беше трудно да прозре мислите й.
— Да — започна той предпазливо, — да се даде дар на най-прилежните Божи служители в светата обител е богоугодно дело. Но за пред Бога, както и за пред закона, този дар може да се приеме само в случай, че знаем със сигурност кой прави това дарение и кой го получава. Дали става въпрос за притежания на Негово величество, от които ние сега така щедро ще получим дял?
С кръгообразно движение на ръката той даде знак на Сигрид, че трябва да преведе думите му. Тя бързо и без емоции изстреля превода.
Кралят явно се смути и погледна отец Хенри плахо, докато той го гледаше въпросително с дружелюбен поглед, като че ли, естествено, предполагаше, че всичко беше както си му е редът. Сигрид не каза нищо, чакаше.
— Да, вероятно… вероятно — измърмори кралят разтревожено. — Може да се каже, че заради закона дарът идва от краля. То си е така. Имам предвид, че никой не може да спори по този проблем. Но дарът идва и от госпожа Сигрид, която е сред нас.
Когато кралят се подвоуми дали да продължи, Сигрид внимаваше да преведе това, което той беше казал, със същия официален, неангажиран тон, както досега. И тогава отец Хенри засия като от щастлива почуда, когато разбра това, което вече знаеше. После бавно кимна с мила усмивка и обясни с думи прости, но с цялата засукана вежливост, която беше необходима, когато трябваше да се порицае един крал, че най-уместно за пред Бога би било да се придържат към цялата истина и в официалните документи. Така че ако сега вместо това изготвят този документ с името на истинския дарител и одобрението и подкрепата на негово величество, всичко ще е наред и тогава с молитви ще бъдат удостоени в еднаква степен и негово величество, и самият дарител.
Въпросът не бе разрешен точно по начина, по който искаше Сигрид. А тъй като нищо друго не оставаше на крал Сверкер, той бързо взе решение, като допълни, че документът трябва да се изготви и на народен език, и на латински, и че иска да го узакони с печата си още същия ден. След това видимо се оживи, преминавайки към въпроса за това как и кога щяха да бъдат извършени екзекуциите.
Случи се така, че при срещата на отец Хенри и госпожа Сигрид се намериха две сродни души. Или двама с много сходен начин на мислене и със здрав разум.
Така въпросът за Варнхем засега беше разрешен.
Когато тревата се раззелени, Сигрид усети прилив на страх, сякаш някаква хладна ръка я стисна за сърцето. Но болката изчезна бързо, сякаш не беше истинска.
Разхождайки се, тя вървеше с малкия Ескил към ручея, където монасите и послушниците с помощта на много въжета, блокове и впрегателни животни издигаха огромно мелнично колело.
Сигрид прекара много време на строителната площадка, а отец Хенри търпеливо й разказваше какво правеха и с каква цел. С нея бяха най-добрите й крепостни — Сварте, който живееше със Сут, и Гур, чиято жена с децата им бяха останали в Арнес. Сигрид им превеждаше и им обясняваше всичко, което описваше отец Хенри.
Само за няколко месеца Варнхем се бе превърнал в огромна строителна площадка. Работата ръководеше един едър монах на име Гилберт дьо Бон, който беше единствен от събратята си, взимащ участие в строителството. Повечето тежка работа вършеха послушниците. Изключение правеше отец Люсиен от Клерво. Като градинар на манастира, той не искаше да повери капризните и нежни растения на чужди ръце. Останалите монаси прекарваха времето си в молитви или преписване на ръкописи.