Ян Гиу — Рицарят тамплиер: Рицар на Храма — кн. 2
В името на Аллах, Всемилостивия, Милосърдния!
Пречист е Онзи, Който пренесе Своя раб нощем от Свещената джамия до най-далечната джамия, околностите на която Ние благословихме, за да му покажем от Нашите знамения. Той е Всечуващия, Всезрящия.
Свещеният Коран, сура 17, знамение 1
Тази нощ Божият архангел Джибраил дойде при Мохамед, взе го заръка и го заведе до най-далечната джамия. Там чакаше буракът[1], за да ги заведе където Бог искаше.
И буракът, който с една-единствена стъпка стигаше до хоризонта, разтвори криле и се отправи нагоре към обсипаното със звезди небе, носейки Мохамед, мир на името му, и неговия спътник към свещения град Йерусалим и мястото, където някога се издигаше храмът на Соломон. До него, при западната стена, се намираше най-отдалечената джамия.
И архангел Джибраил заведе Божия пророк при тези, които го предшестваха: Мойсей, Иисус, Яхия, когото неверниците наричат Йоан Кръстител, и при Ибрахим, висок мъж с къдрава черна коса и лице, също като това на Пророка, мир нему, докато Иисус беше по-нисък, с кафява коса и лунички.
Пророците и архангел Джибраил поканиха Божия пратеник да избере какво да пие — мляко или вино, и той поиска мляко. Тогава архангел Джибраил каза, че това е добър избор и че отсега нататък всички вярващи трябва да следват този пример.
След това архангел Джибраил заведе Божия пратеник при скалата, където веднъж Ибрахим се беше приготвил да принесе в жертва сина си. До скалата стоеше стълба, която водеше през седемте небеса нагоре към Бога. И така Мохамед, мир нему, се заизкачва през седемте небеса към Божията вяра и по пътя видя как ангелът Малик отвори вратата към ада, където обречените на безкрайни мъки с устни, нацепени като на камила, бяха принудени да ядат горящи въглени, които още пламтяха, когато излизаха из телата им.
Но докато се изкачваше към Божиите небеса, Неговият пратеник видя също и рая с цъфтящи градини, миросани с прясна вода или вино, което не замъглява мисълта.
Като се върна в Мека след небесното си пътешествие, Мохамед беше получил указания от Бога да предаде Словото на хората и така започна списването на Корана.
Едно поколение по-късно като буря от арабските пустини се развихриха новата вяра и войните и беше създадена една нова империя.
Умаядският халиф, последователят на Пророка Абдул Малик ибн Марван построи между 685 и 691 г. сл. Хр. първо една джамия на най-отдалеченото молитвено място — точно, каквото Ал Акса означава, и една джамия на скалата, където Ибрахим беше мислил да принесе в жертва сина си и откъдето Мохамед беше се изкачил до небето; втората се казваше Кубат ал сахра — Джамията на скалата.
През 1099 г. сл. Хр. катастрофа сполетя третия свещен град на правоверните и тяхното трето най-важно молитвено място. Франките християни превзеха града и го оскверниха по възможно най-отвратителния начин. С мечове и копия убиха всички с изключение на евреите, които изгориха в синагогата. Кръвта, която течеше по улиците, беше толкова много, че стигаше до глезените. Подобно клане не се случи никога повече в тази размирна част на света.
Джамията на скалата и Ал Акса франките превърнаха в храмове на собствената си вяра, а не след дълго християнският крал на Йерусалим Балдуин II направи от Ал Акса пристан и конюшня за най-свирепите врагове, рицарите тамплиери.
Един мъж даде свещена клетва да си върне свещения град Ал Кудс, който неверниците наричат Йерусалим. В християнския свят и на нашите езици той е известен с името Саладин.
I
По време на светия месец мухарам, който навремето съвпадаше с най-горещия период на лятото, в лето 575-о по Хиджра, което неблаговерните наричаха Anno Domini, Бог изпрати най-чудното възможно спасение на онзи от рабите му, когото обичаше най-много.
Юсуф и брат му Фахр опитваха да се отърват от сигурна смърт, а след тях като щит срещу вражеските стрели ги следваше емирът Муса. Разбойниците, които бяха шестима, постепенно ги настигаха, а Юсуф проклинаше високомерието си, заради което бе повярвал, че никога не би могло да го сполети нещо подобно, тъй като самият той и спътниците му притежаваха най-бързите коне на света. Но земята тук, в Долината на смъртта и жаждата, която се намираше на запад от Мъртво море, бе както негостоприемно суха, така и камениста. Заради това беше опасно да се язди прекалено бързо. Изглежда преследвачите му изобщо не се притесняваха от това. Дали щеше да падне някой от сподвижниците на Юсуф или пък някой от преследвачите — не беше все едно.