— Какво не можеш да простиш и на кого? — попита викарият предпазливо.
— На дъщерите на Сверкер и на обкръжението им. Постоянно правят някакви интриги и в резултат на тях аз и моята приятелка все понасяме наказания. И мисля, прости ми, Отче, но трябва да кажа истината, мисля си, че ако стана кралица, никога не бих простила нито на тях, нито на майка Рикиса. Мисля, че ще си отмъщавам дълго и по ужасяващ начин. Мисля си, че дворовете на родствениците им ще горят, а "Божия дом" ще бъде изпразнен и това място ще бъде разрушено, камък по камък.
— Коя е приятелката ти? — запита викарият, като гласът му потрепери леко.
— Сесилия Алготсдотер, отче.
— Онази, която бе сгодена с някого на име Арн Магнусон от кралския род на Фолкунгите?
— Да, точно тя, отче. Онази, която е толкова скъпа на Биргер Бруса. Тя е моя приятелка и тя си пати от всички тук по същия начин, по който и аз, и заради това и тя е изпълнена със същите недостойни и грешни помисли за отмъщение.
— Докато се намираш в "Божия дом", дъще, трябва да спазваш правилата, които важат тук — отговори викарият, опитвайки се да говори със строг глас. Ала в гласа му имаше някаква доза несигурност и страх, които не убягнаха на Сесилия Бланка.
— Знам, отче. Знам, че това е мой грях и търся опрощение — рече Сесилия Бланка тихо и спокойно, ала с широка усмивка на лицето. Викарият не можеше да види лицето й, както и тя не можеше да види неговото.
Мина малко време преди той да отговори и Сесилия Бланка реши, че това е добър знак за резултата от действията й.
— Трябва да намериш мир в мислите си, дъще — каза той накрая с напрегнат глас. — Трябва да се примириш с жребия си в живота — и ти, и всички други тук в "Божия дом". Казвам ти сега, че трябва да премислиш грешните си помисли, трябва двадесет пъти да кажеш "Отче наш" и четиридесет пъти — "Аве Мария" и трябва да запазиш мълчание в продължение на едно денонощие, докато се покаеш за греха си. Разбра ли?
— Да, отче, разбрах — прошепна Сесилия Бланка, прехапала устната си, за да не избухне в смях.
— Тогава опрощавам греха ти в името на Отца, Сина и светата Дева — промълви свещеникът видимо разтърсен.
Вътрешно въодушевена, но с примирено наведена глава, Сесилия Бланка изхвърча към двора на метоха, където откри приятелката си Сесилия Роса, която се криеше до фонтана зад храстите. От вълнение лицето на Сесилия Бланка беше зачервено.
— Лекарството свърши работа. За пред Господ свърши работа — прошепна тя, когато отиде при нея, огледа се наоколо и след това прегърна приятелката си, като че бяха две свободни жени в света отвън — прегръдка, която щеше да им струва скъпо, ако някой я беше видял.
— Как така? Откъде знаеш? — попита Сесилия Роса неспокойно, като нервно избута приятелката си и се огледа.
— Двайсет пъти "Отче" и четиридесет пъти, "Аве", за да признаеш подобна омраза — ами че това не е нищо! И само един ден мълчание! Не разбираш ли, той се уплаши и сега търчи и разнася наученото за вещицата Рикиса? Сега ти трябва да направиш същото!
— Не знам, не знам дали ще имам смелост — отвърна Сесилия Роса неспокойно. — Няма с какво да заплашвам. Ти можеш да заплашваш, че ще станеш отмъстителна кралица, а аз… с моите двадесет години, с какво да заплашвам?
— С Фолкунгите и с Биргер Бруса! — пошепна Сесилия Бланка въодушевено. — Струва ми се, че нещо се е случило навън или е на път да се случи. Заплаши ги с Фолкунгите!
Сесилия Роса завиждаше за смелостта на приятелката си. Бяха започнали безсрамна дръзка авантюра, а с това Сесилия Роса никога не се беше справяла сама. Но първата крачка вече беше направена, Сесилия Бланка беше поела рискове и за двете и сега Сесилия Роса трябваше да направи същото.
— Довери ми се, аз също ще го направя — прошепна тя, прекръсти се, пусна качулката върху главата си и си тръгна, потривайки ръце все едно току-що се беше мила във фонтана. Тръгна през двора към изповедалнята, без да губи време със стълбите, и направи това, което приятелството сега изискваше. Потисна и надви страха си пред нечуваното — да се подиграе с изповедта.
Кое точно беше проработило в техния план не беше съвсем сигурно. Но че беше проработил, щеше скоро да стане ясно.
Тишината все още обгръщаше двете Сесилии в "Божия дом", никой не разговаряше с тях, но и никой вече не гледаше на тях с такава омраза, както преди. Сякаш погледите на другите бяха станали уплашени и прикрити. И нито една от другите девици вече не шушукаше, че нарушават обета за мълчание, което те сега започваха да правят съвсем открито. Без да се свенят, можеха да вървят и да разговарят като свободните хора навън, въпреки че бяха в "Божия дом".