Двете Сесилии се притискаха силно една в друга, като се свлякоха на пода под прозореца. Не знаеха дали трябва да се молят на света Дева Мария и да благодарят за спасението си или трябва да се смеят от радост. Сесилия Роса започна да се моли, Сесилия Бланка я остави, докато тя самата се опитваше да мисли възможно най-трезво. Накрая се наведе, прегърна Сесилия Роса още веднъж и още по-силно и я разцелува.
— Сесилия, скъпа приятелко, моя единствена приятелко на това зло място, което лъжовно наричат "Божия дом" — шепнеше тя превъзбудено. — Мисля, видяхме, че идва спасението ни.
— Само че това бяха вражески кралски воини — прошепна Сесилия Роса несигурно. — Дойдоха, за да ни вземат като заложници, но имахме късмет, че епископът беше тук. Какво хубаво виждаш в това? Ами ако се върнат, когато епископът не е тук?
— Няма да се върнат, не видя ли, че бяха ранени?
— Е, да, някои от тях бяха ранени…
— Да! И какво означава това? Кой мислиш, че ги е ранил?
— Нашите!
Докато произнасяше глупавия отговор на глупавия въпрос, Сесилия Роса почувства болка и тъга, които не успя да разбере, защото трябваше да се радва. Ако Фолкунгите и хората на Ерик сега бяха победили, тя трябваше да се радва, но това означаваше също, че със Сесилия Бланка трябва да се разделят, а на нея самата й оставаха още много години.
Мрачно чувство на страх легна над "Божия дом" същия ден. Нито една от жените вътре освен сестра Леонор, която може би заедно с двете Сесилии знаеше най-малко, не смееше да ги погледне в очите.
Майка Рикиса се беше оттеглила в собствената си стая и не се показа до следващия ден. Епископ Бенгт много бързаше и изостави обязаностите си, песните и службите. На вечерната служба двете Сесилии, както никога досега, пееха заедно и сега нямаше и следа от фалшиви тонове у Бланка. Роса пееше по-високо, по-дръзко, почти толкова дръзко, колкото ако беше извън метоха, понякога със съвсем нови вариации в гласа си. Никой не я поправяше и нямаше никаква майка Рикиса, която да се намръщи на жизнерадостната песен.
На следващата сутрин в "Божия дом" дойдоха забързани конници от Скара, за да донесат известие на майка Рикиса. Тя прие вестоносците навън в двора и след това се затвори в игуменската стая, без да вижда никого чак до приемането на нафората, което щеше да бъде последвано от първата служба за деня.
Нафората се благославяше навън в църковната канцелария от непознат наместник или някой друг от катедралата в Скара и вървеше по нормалния ред — първо сестрите, после послушниците и накрая светските девици.
Внесоха благословеното вино вътре, зазвуча звънът на камбаната, която възвести чудото, и след това игуменката предаде бокала в редицата от една на друга.
Когато дойде ред на Сесилия Роса, тя пи от кръвта на Бог смирено и с едно искрено чувство на благодарност в себе си, тъй като това, което сега се случваше, раждаше много надежди. Когато обаче Сесилия Бланка трябваше да отпие, се чу звучно сърбане може би защото тя последна отпиваше и беше останало малко вино, може би защото още веднъж искаше да покаже презрението си — не към Господ, а към "Божия дом".
Двете Сесилии никога не говореха за това, нито кое всъщност бе истина.
После, когато тръгнаха към главната зала, всички бяха толкова напрегнати, че ходеха вдървени като кукли. Отвън чакаше майка Рикиса с недоспал вид и тъмни сенки под очите, дори малко изпита в стола си, където седеше като зла кралица.
Молитвата беше кратка. Също и четенето от Библията, което този път беше за милостта и състраданието, което накара Сесилия Бланка да смигне окуражаващо на приятелката си, което означаваше, че всичко изглежда вървеше, както те се надяваха. Състраданието и милосърдието определено не бяха любимите теми за четене на майка Рикиса.
После стана тихо и напрегнато. Отначало с нисък глас, съвсем различен от обичайния си, майка Рикиса започна да чете имената на братя и сестри, които сега вървяха по райските полета. Сесилия Роса се заслуша дали името на някой рицар тамплиер няма да присъства, но нищо такова не се случи.
После стана тихо отново. Майка Рикиса скърши ръце и изглеждаше почти сякаш щеше да заплаче, което нито една от двете Сесилии не вярваше, че злата вещица може да направи. След като помълча известно време, опитвайки се да се вземе в ръце, майка Рикиса събра смелост и разгъна един смачкан пергамент. Ръцете й леко трепереха:
— В името на Отца, Сина и света Дева Мария — изломоти тя глухо, — нека се помолим за всички наши роднини и непознати, паднали в кървавите полета, както винаги ще се наричат тези до Биелбо.
Тук направи пауза, за да се вземе отново в ръце, докато сърцата на двете Сесилии се свиха, щом чуха думата Биелбо. Това беше най-силната крепост на Фолкунгите — владението и домът на Биргер Бруса, а войната явно беше стигнала вече до там.