— Измежду загиналите, които са много… — поде майка Рикиса, но спря отново и трябваше да се насили, за да успее да продължи. — Измежду многото загинали са кралските наместници Болеслав и Кол и толкова много от техните събратя, че дори не бих могла да изброя всички. Сега ще се молим за душите на умрелите, ще бъдем в траур една седмица, през която на телата ни няма да бъде позволено нищо повече от вода и хляб. Сега ще… скърбим силно.
Тук майка Рикиса замлъкна. Седеше с текста в ръце, като че нямаше сили да чете нататък. В залата се чу дори хлипане.
В този момент Сесилия Бланка стана и хвана дръзко приятелката си за ръка. Те седяха заедно в края на залата точно до вратата. С уверен глас, но без презрение или злорадство, тя наруши повелята за мълчание:
— Майко Рикиса, моля да ни простите — каза тя, — но сега аз и Сесилия Алготсдотер ще ви оставим в скръбта, от която ние двете не можем повече да бъдем част. Ще излезем на двора, за да премислим по свой начин случилото се.
Беше немислимо да се говори по този начин, но майка Рикиса само махна вяло с ръка в знак на разрешение. Сесилия Бланка дръпна тогава приятелката си една стъпка напред и се поклони учтиво със светски маниер и фин жест с ръка, като че беше кралица, преди да напусне главната зала, все още за ръка с приятелката си.
Когато излязоха на двора, затичаха с леки стъпки, колкото може по-надалеч, за да не принадлежат към скърбящите вътре. После спряха, прегърнаха се, целунаха се по най-неблагочестивия начин и след това започнаха да се въртят с ръце, хванати една за друга, надолу по двора, все едно танцуваха. Нямаше нужда да казват нищо, сега знаеха всичко, което трябваше да се знае.
Ако и Болеслав, и Кол бяха мъртви, то тогава битката беше приключила. Ако хората на Сверкер бяха тръгнали към Биелбо, Фолкунгите, макар да се бяха разколебали по-рано, сигурно се бяха взели в ръце и бяха направили всичко по силите си, за да победят или да умрат. Друг избор не можеше да се направи, ако битката беше до Биелбо.
А ако двамата противникови предводители бяха загинали, то тогава значи не бяха много воините, излезли живи от сражението, тъй като в битка високопоставените падат последни. Биргер Бруса и Кнут Ериксон изглежда бяха извоювали голяма и решаваща победа. Затова и хората на Сверкер бяха дошли в "Божия дом", вярвайки, че ще могат да се подсигурят, като вземат за заложница годеницата на Кнут Ериксон.
Войната беше свършила и двете Сесилии бяха победили. В първия момент на радост, когато с ръце, хванати една за друга, танцуваха на двора, те бяха напълно погълнати от тази мисъл.
Чак след това се замислиха, че онова, което се беше случило на кървавите полета до Биелбо, означаваше, че двете сега щяха да се разделят. Скоро за Сесилия Бланка щеше да удари часът на свободата.
III
Арман дьо Гаскон, сержант от Ордена на тамплиерите, беше човек, който за нищо на света не би признал страха си. Не само защото това беше против кодекса, според който на един рицар тамплиер му се забранява да изпитва страх, но и защото това беше против неговата собствена представа и против неговото най-горещо желание в живота — да бъде в ордена като равноправен рицар.
Когато обаче видя крепостните стени на Йерусалим на фона на залязващото слънце и градът се изправи пред тях, той сякаш затрепери, като че ли му стана хладно и космите на покритите му ръце настръхнаха. Но топлината в тялото му бързо се възвърна.
Язденето им беше много трудно, неговият господар Арн им беше дал само една малка почивка в средата на деня. Яздеха в мълчание, без отмора, спираха само тогава, когато имаха нужда да слязат и да подредят тежкия товар на конете. Шестте трупа се бяха втвърдили в специфични пози. Слънцето беше изгряло, ставаше все по-горещо и около тях се събираше все по-голям облак от мухи. Но труповете не бяха най-трудното нещо, с което трябваше да се справят. Те можеха да бъдат превити на две и за по-удобно да бъдат качени при товара. Плячката на разбойниците, която бяха намерили в малката пещера, беше доста голяма и трудна за товарене. Там можеше да се намери всичко от турски оръжия до християнски свещени купи от сребро и злато, сини камъни от египетски тип и скъпоценни камъни във виолетов и синьо-зелен цвят, каквито Арман дотогава не бе виждал, малки златни разпятия на верижки, направени от различни материали — от кожа до плътно ковано злато. Последните вероятно бяха заграбени от повече от двайсетина вярващи, душите им да почиват в мир. Те сега несъмнено бяха в рая, защото бяха пресрещнати от мъченическа смърт на път към мястото, където Йоан Кръстител беше кръстил Господ Иисус Христос във водите на реката Йордан, или връщайки се оттам.