Езикът на Арман се беше надул толкова много, като че ли в устата му имаше дебело кожено парче, и беше сух като пустинен пясък. Водата не им беше свършила, с всяка една крачка, която конят правеше, Арман можеше да чуе пляскането й в кожения мех, който висеше край десния му хълбок. Но такова беше правилото. Рицарят тамплиер трябваше да има власт над себе си. Рицарят тамплиер трябваше да умее да понася онова, което другите не можеха. И в никакъв случай един сержант не се осмеляваше да пие вода, без да е получил позволение от своя господар, нито пък да се изказва, без да е попитан.
Арман осъзнаваше, че неговият господар Арн не го измъчваше напразно, защото така той би наранил и самия себе си. Нещо се беше случило в това утро. Сутринта беше отговорил честно, така, както изискваше кодексът. Въпросът беше дали иска да бъде посветен в рицарски сан и да носи бялата мантия. Господарят му Арн, размишлявайки, само кимна с главата, без да покаже каквито и да било чувства, след това не си размениха нито една дума. Яздеха вече единадесет часа, като спряха само веднъж, за да починат малко. От време на време виждаха вода и спираха, за да напоят конете, но те самите не пиеха. И всичко това се случваше в един от най-горещите дни на годината. В последния час Арман беше видял как мускулите на бутовете на конете треперят при всяка крачка напред, това беше много труден ден дори и за тях. Но сякаш кодексът важеше и за конете.
Човек като него никога не трябваше да се отказва, а да се подчинява на заповедта, да търпи онова, което другите не биха могли да изтърпят.
Когато най-накрая се приближиха до онази врата от крепостта на града, която наричаха Лъвовата порта, на Арман му се замъгли пред очите и той се хвана за седлото, за да не падне от коня. След миг дойде на себе си, когато със своя господар и с необичайния им товар доближиха крепостната врата. Може би се бе почувствал така, защото се надяваше, че след малко ще се напие с вода, но сгреши.
Пред крепостната врата стоеше стража, кралски воини, но също и един рицар тамплиер с неговия сержант. Когато един от кралските воини тръгна към коня на Арн Готски, за да го хване за юздата и да попита за правото им да влязат в града, облеченият в бяло рицар тамплиер, който стоеше зад него, издърпа своя меч и му препречи пътя. След това заповяда на своя сержант да ги вкара в града. И така Арман и неговият господар, яздейки, влязоха в центъра на света, без да имат нужда да изрекат и една дума, защото принадлежаха на Божията света войска и не се покоряваха на нито едно човешко същество на земята освен на светия отец в Рим. Рицарят тамплиер не се подчиняваше на нито един епископ, нито пък на архиепископа на Йерусалим, на нито един крал, нито на краля на Йерусалим. Още по-малко на някакви си кралски воини.
Сержантът от градската порта ги водеше през тесните, покрити с камъни, улици право към храма и от време на време прогонваше децата и другите любопитни, които искаха да се съберат около техния товар, за да плюят на труповете, ако бяха християни, или да разпознаят някого от мъртвите, ако бяха неверници.
Главата на Арман бръмчеше от многото чужди езици, които се говореха там, той позна арамейския и гръцкия, но много други езици не можа да разпознае.
Когато се приближиха до храма, не тръгнаха нагоре, а продължиха, яздейки надолу към конюшните, които бяха разположени под целия Соломонов храм. Там се намираше избата с големи дървени порти и пред тях стояха други стражи. Всичките бяха сержанти от Ордена на тамплиерите.
Господарят на Арман слезе бавно от коня, подаде юздите на един от застиналите в знак на уважение сержанти, които стояха там, и му прошепна нещо, преди да се обърне към Арман и лаконично да му заповяда да слезе от коня. Един рицар тамплиер, облечен в бяло, дойде забързан и се поклони на Арн Готски, който също отвърна с поклон. След това ги пуснаха да слязат сред масивните дълги стълбове на конюшните. Спряха за миг там, където имаше маса, писмени принадлежности и облечени в зелено писари, които пишеха нещо. Господарят Арн и неговия брат — рицар в бяло, проведоха кратък разговор, от който Арман не чу нито дума. След това сержантите получиха заповед да започнат да разтоварват всичко от конете и да се подготвят да покажат един по един всеки товар на писарите. Арн даде знак на Арман да го последва.
Минаха през безкрайно дългите конюшни. Арман беше чул от някого, че това място можеше да събере десет хиляди коня, което на него му се струваше преувеличено, докато чутото от друг за огромните конюшни тук му се струваше съвсем реално. Беше толкова красиво и чисто, нито един боклук вън пред входа, нито една сламка, само чист паваж. Конете стояха в редове един зад друг, някои от тях дремеха, много коняри, облечени в кафяво, подковаваха или пояха останалите. Тук-там можеше да се види по някой сержант, облечен в черно, който полагаше грижи за коня си, или рицар в бяло — за своя. Всеки път, когато минаваха покрай някой сержант, Арман се покланяше. Всеки път, когато минаваха покрай някой рицар тамплиер, Арн правеше същото. Това, което виждаше Арман в тези мигове, беше достойнство и сила, каквито той никога преди не би могъл да си представи. Беше идвал в Йерусалим само веднъж, преди да посети църквата на Божи гроб с група новобранци. Всеки новобранец беше длъжен да отиде до Божи гроб. Но Арман никога преди не беше влизал в обитаваните от тамплиерите части на Йерусалим. До него беше достигала мълвата за тях, но всичко, което сега видя, беше безкрайно по-голямо и по-впечатляващо от онова, което можеше да си представи.