Китките на ръцете му бяха съвсем кафяви, а всичко останало, което видя, беше бяло като перцата на чайките вкъщи, в Гаскон. По ръцете си видя следи от сол и нечистотия, които тук-там се бяха уталожили в малки петна.
Мислеше си за това, че кодексът забранява каквато и да било форма на удоволствие, но същевременно знаеше, че трябва да се подчинява. И така, без да се колебае, слезе надолу по стъпалата и потопи цялото си тяло в хладната вода. Хлъзгаше се в езерцето и се потапяше във водата сякаш си припомняше, че може да го прави. Спомни си как се бе къпал в реката долу пред замъка у дома в Гаскон. Тогава всичко беше игра, нямаше нито един облак на небето, нямаше война, животът изглеждаше, че ще е винаги там, в Гаскон. Заради спомена се гмурна във водата, без да иска, и в носа му влезе вода. Изправи се в средата на езерцето. Опита се да заплува, но веднага стигна украсения в синьо ъгъл. Гмурна се отново със затворени очи в посока към другия ъгъл, но толкова непредпазливо, че удари силно главата си в тухлата от другата страна. Но не изпсува, защото това беше против кодекса. Изправи се и се изтри. В следващия миг изведнъж се усети щастлив по начин, който и самият той не можеше да разбере. Бръкна във водата със свита ръка и напълни устата си с водата, която побра шепата му. Усети се веднага, изплашен от забраненото, изплю и се опита да изсуши с пръст последните капки. Нали му беше забранено да пие.
Разгледа различните масла на масата между двете езерца, намаза внимателно всички части от тялото си, които можеше да достигне, без да извърши грях, изпробва различните цветове в купите, за да избере онова, с което мислеше, че трябва да намаже косата си. Беше се намазал навсякъде. Тогава пак влезе в хладното езерце и започна да се измива, потопи се целият под водата и миеше дори косата и брадата. След това легна за миг върху водата, плуваше и разглеждаше дълго орнаментите в сарацински стил, които украсяваха купола на покрива.
— Като някаква приемна стая в рая е — помисли той.
След миг почувства, че му стана студено и се опита да мине в по-топлото езерце. То се беше разхладило до толкова приятна температура, че в началото не усети дори, че влиза там. Тръпки го побиха. Тялото му се тресеше като на някое куче или котка. След това полежа мирно в топлото пространство и се сети, че трябва да измие дори и онези нечисти места от тялото си, които човек не биваше да докосва. Без да може да се спре, направи грях, знаейки, че първото, което трябва да стори, когато се върне в замъка в Газа, бе да се изповяда за това, от което все пак успяваше да се въздържи толкова дълго време.
Фантазирайки си, той лежа дълго и съвсем мирно във водата сякаш плаваше из сънищата си. Тук беше в приемната стая на рая, но същевременно толкова далеч от вкъщи в своето детство покрай реката в Гаскон, когато светът беше добър.
Злобният безбожен звук от неверниците, които викаха за молитва, се беше прострял върху полумрака и го накара да се събуди като под тревога. Обхванат от страх и изпълнен от нечиста съвест, той изскочи от водата и се хвана за меките бели парчета платно, които бяха там, за да изтрие тялото си. Предположи, че те са там точно за тази цел.
Когато излезе навън в малката гардеробна, видя, че неговите стари дрехи ги няма, дори и ризата, която носеше под ризницата. На тяхно място имаше нова черна мантия, подобна на онази, която носеше със себе си в Йерусалим, и нови дрехи, които идеално му пасваха. Носеше номер шест на всичко, освен на краката, където му пасваше номер седем, но дори и за това се бяха погрижили неговите непознати братя.
След малко можеше да излезе в коридора пред двете чудесни стаи с мантията, преметната през ръката му. Навън го чакаше неговият господар Арн. Дори и той беше в съвсем нови дрехи, но заметнатата около врата му мантия беше с черна линия, която показваше титлата му. Брадата му беше вчесана. Късо подстриганата коса на рицарите можеше да се вчесва само с ръка.
— Така, драги мой сержанте — каза Арн безизразно, — как ти се понрави това?
— Покорих се на заповедта, направих всичко, което казахте, господарю — отговори той несигурно, с наведена глава и с неочакван страх пред безизразния поглед на Арн, сякаш е бил изложен на изпитание и се е провалил.
— Закопчай си мантията и ела с мен, драги мой сержанте! — каза Арн, смеейки се ободрително.
Той потупа Арман леко по гърба и забърза надолу по коридора. Арман тръгна след него, оплитайки се, докато оправи мантията си, без да разбере дали е нарушил някое правило или е пропуснал да схване някаква шега.
Уверено, без никакво колебание Арн вървеше навсякъде из тези безкрайни коридори и стълби, както и по малките пътечки между фонтаните и затворените къщи, които май бяха частни жилища. Той водеше своя сержант към Соломоновия храм.