Слязоха надолу по някакъв заден път и сякаш паднали от небето се появиха неочаквано в зала, покрита със сарацински килими. Един куп писалища и маси стояха в дълги редове, а навсякъде можеха да се видят мъже в зелено, които пазеха престола, в кафяво, които вероятно бяха работници, но също имаше и облечени в бяло — рицари, които пишеха, четяха или се срещаха с най-различни чужденци, облечени в светски дрехи. Арн отведе своя сержант най-отзад, там, където бели врати разграничаваха кръглата постройка с висок купол. Това беше самата църква, най-святата от всички други за Ордена на тамплиерите.
Когато тръгнаха напред към големия висок олтар, на който беше кръстът, най-горе под купола, все още капеше вода от брадите им на студения черно-бял мрамор с шарки във форма на звезди. Паднаха на колене пред високия олтар. Арман правеше това, което правеше неговият господар. Шепнейки, той му каза да повтори няколко пъти "Отче наш" и да благодари на Божията майка, че са у дома, след като успешно са изпълнили своята мисия.
Докато седеше на колене, мълвейки предписания брой молитви, Арман усети отново как го обхваща жажда, толкова силно, че за малко да се побърка, но това не му попречи да проследи броя на молитвите.
Никой не им обърна специално внимание. Молещи се хора имаше навсякъде в храма. Арман се замисли защо точно те лежаха пред високия олтар, където никой друг не лежеше, но бързо спря да мисли върху това, защото така или иначе нищо не разбираше от цялата тази работа. Продължи внимателно да брои молитвите.
— Ела, драги мой сержанте — каза Арн късо, когато приключиха и можеха да се изправят и да се прекръстят за последен път пред божествения символ.
И така отново започна странстването из лабиринта, нагоре по стълбите, направени от кленово дърво, по дългия коридор, през някакви дворове с фонтани и цветя — какъв екстравагантен разкош! — и отново по тъмните коридори, които бяха осветени сякаш от някакво сияние. Изведнъж влязоха в един салон, варосан в бяло и украсен само със знамена на ордена и рицарски щитове на стените. Нямаше никакви сарацински украси, само бели и строги линии и високи сводове, както и един извит вход от едната страна на залата. Както в манастир, това забеляза Арман, преди да види командора на Йерусалим.
Командорът на Йерусалим Арно дьо Торож стоеше високо изправен в средата на стаята, облечен в опъната около врата му бяла мантия с две малки черни линии, които подсказваха неговата титла. Носеше и меч.
— Прави като мен — прошепна Арн тихо на своя сержант.
Пристъпиха напред към командора на Йерусалим, застанаха на почтително разстояние от шест крачки, както предписваха правилата, паднаха незабавно на колене и наведоха главите си.
— Арн Готски и неговият сержант Арман дьо Гаскон се върнаха от задача, господарю на Йерусалим — каза Арн с висок глас, но с поглед, втренчен в пода пред себе си.
— Тогава те питам теб, Арн Готски, мина ли успешно задачата? — каза могъщият лидер с висок глас.
— Да, господарю на Йерусалим — отговори Арн по същия начин. — Търсехме шестима зли разбойници и онова, което те бяха заграбили от вярващите и неверниците. Всичките шестима злосторници вече са наказани. Всичко, което са ограбили, още утре може да бъде изложено на скалата.
Командорът на Йерусалим първо не отговори нищо, сякаш искаше тишината да продължи по-дълго. Тогава Арман направи същото като своя господар — продължи да гледа в пода пред себе си, без да мръдне. Опита се дори да диша по-тихо.
— Измити ли сте, както предписват правилата в Йерусалим, и благодарихте ли на Господ бог и на Божията майка, защитници на нашия орден в Соломоновия храм? — попита командорът на Йерусалим след дългото мълчание.
— Да, господарю на Йерусалим. И затова след дългия ден почтително искам една купа с вода, единственото възнаграждение, което заслужихме — отговори Арн бързо и без никаква нотка в гласа.
— Арн Готски и сержант Арман дьо… дьо Гаскон, нали? Да, точно така беше, дьо Гаскон. Изправете се и ме прегърнете.
Арман направи това, каквото неговият господар стори, изправи се бързо и след като командорът на Йерусалим прегърна Арн, прегърна и него, но без да го целуне, както направи с Арн.
— Беше толкова добре, както можеше да се очаква, Арн! Знаех, че ще се справиш, знаех си го! — избухна тогава командорът на Йерусалим ненадейно и със съвсем различен тон в гласа. Беше изчезнал онзи приглушен гърмящ глас и сега той звучеше така, сякаш посреща добри приятели.