— Не така, не така! — смееше се командорът на Йерусалим и вдигна в отбрана ръка. — Ако умреш, няма да имаме никаква полза от теб. Не се безпокой за това, смъртта така или иначе ще дойде. Но едно нещо трябва да научиш сега. Ако искаш да си един от нас, един от братята, тогава трябва да се научиш никога да не лъжеш брата си. Помисли си сега. Не мислиш ли, че аз и моят скъп брат Арн сме били също толкова млади, както си ти сега? Смяташ ли, че ние не сме били сержанти? Не мислиш ли, че ние можем да проникнем в твоите сънища, защото те някога бяха и наши? Не вярваш ли, че ние разбираме колко много се гордееш с онова, което си направил, което, както разбрах, имало стойност на рицарско дело. На един брат не му е позволено да лъже свой брат и това никога не бива да забравяш. Ако се срамуваш заради онова, което мислиш, заради това, че се гордееш, за онова, което си направил, тогава това е добре. Но винаги е по-лошо да лъжеш брата си, отколкото да чувстваш горделивост или онова, което ти мислиш, че е горделивост. Горделивостта ти можеш да изповядаш. Но длъжността да говориш истината и само истината пред братята ти никога не бива да изоставяш. Толкова е елементарно!
Арман седеше с наведена глава, забил поглед в масата. Усещаше как бузите му горят. Беше получил укор, въпреки че думите и тонът в онова, което каза командорът на Йерусалим, бяха сърдечни и братски. Но във всеки случай беше успял да получи укор, въпреки че, в интерес на истината, той се държа много добре.
— Така, да започнем отначало — каза командорът на Йерусалим с лека въздишка, която не звучеше съвсем естествено. — Какво се случи и какво направи ти по време на битката, драги мой сержанте?
— Господарю на Йерусалим… — започна Арман, докато усещаше как главата му се превръща във въздух, където всичките му мисли летяха като птици, — бяхме открили следи от разбойниците и ги преследвахме в продължение на една седмица. Опитвахме се да разберем техния подход. Осъзнахме, че щеше да бъде трудно да ги хванем, докато бягат, че трябва да намерим такава ситуация, в което бихме могли да ги пресрещнем лице в лице.
— Да? — подкрепи го командорът на Йерусалим приятелски тогава, когато му се стори, че Арман изгуби мисълта си. — И накрая?
— Да, господарю на Йерусалим — продължи Арман, добил смелост, след като осъзна, че онова, което всъщност трябваше да направи, беше да предостави рапорт за битката.
— Открихме ги тогава, когато те преследваха трима непознати за нас сарацини нагоре по пресъхналото речно корито, което оформяше един капан като чувал. Точно на това се бяхме надявали, тази тактика бяха използвали и преди. Бяхме застанали горе на върха. Нападнахме ги тогава, когато беше най-удобно. Моят господар, разбира се, пръв, а аз, наведен отзад, каквито са правилата. Останалото беше лесно. Господарят ми даде знак с копието, че ще нападне пръв онзи от разбойниците, който беше отляво. И естествено, така ми отвори пространство назад, за да мога да се целя и да хвърля своето копие.
— Изплаши ли се в този момент? — попита командорът на Йерусалим нежно, даже съмнително нежно.
— Господарю на Йерусалим! — отговори Арман високо, но след това се поколеба. — Аз… трябва да призная, че почувствах страх.
Вдигна поглед, за да види как другите, които седяха на масата, ще реагират на онова, което беше казал. Но нито командорът на Йерусалим, нито Арн, нито двамата знатни рицари не показаха нищо, по което човек би могъл да прецени какво си мислеха те за един сержант, който изпитва страх по време на битка.
— Почувствах страх, но също така и непоколебимост. Беше момент, който бяхме чакали толкова дълго, и не биваше да пропуснем шанса. Така се почувствах — добави той толкова бързо, че думите му се заплетоха, сякаш към края им вече беше се оплел в собствените си съмнения и объркани мисли.
Първо Арн остави сирийската си чаша с вино внимателно на масата, след него командорът на Йерусалим направи същото, двамата рицари ги последваха и тогава всички избухнаха в сърдечен, незлоблив смях.
— Да, ти сам виждаш, млади мой сержанте — каза командорът на Йерусалим, клатейки глава, все едно вътрешно се усмихваше, — виждаш какво трябва да понасят братята в ордена ни. Да признаеш страха! Ами да! Нека го кажа така — този от нас, който в решителен момент не чувства никакъв страх, съвсем никакъв, е глупак, а от глупаци сред братята ни няма полза. А кога можем да го вземем в ордена ни?
— Скоро — отвърна Арн, към когото беше отправен въпросът. — Всъщност много скоро, веднага щом се върнем в Газа, ще проведа първите разговори, както повелява кодексът. Но…
— Прекрасно! — прекъсна го командорът на Йерусалим. — Тогава аз самият искам да дойда на посвещаването и да бъда този, който след Арн ще ти даде втората целувка при посвещаването!