— Ако главата може да запази някоя мисъл от мига на смъртта, дори и за част от минутата, то главата, която падна на земята, бе изпълнена с недоумение — рече Фахр изненадано.
Дори и той бе завладян от спектакъла, който се разиграваше пред очите му и искаше да види още. Последните двама разбойници се възползваха от мига, обърнаха конете си и се спуснаха надолу.
В този момент сержантът, облечен в черни одежди, застана пред жалкото псе, проснато на земята от коня на рицаря тамплиер. Сержантът слезе, хвана юздите на коня на разбойника с една ръка, а с другата прободе пълзящия разбойник в гърлото. След това той не хукна след господаря си, който преследваше последните двама крадци, а завърза предните крака на конете, които беше заловил, и тръгна след другите жребци, все едно че ги успокояваше. Като че никак не се безпокоеше за господаря си. Това наистина беше странна гледка.
— Онзи там — рече емирът Муса и посочи към облечения в бяло рицар тамплиер, който се спускаше надолу, — това, господарю, е Ал Гути.
— Ал Гути? — зачуди се Юсуф. — Така казваш името му все едно съм длъжен да го познавам. Но не го познавам. Кой е Ал Гути?
— Ал Гути е един от онези, които трябва да познаваш, господарю — рече емирът Муса през зъби. — Той е онзи, който Бог ни доведе заради греховете ни. Той е един от дяволите на червения кръст. Той е емир на рицарите тамплиери в Газа.
— Ал Гути! Ал Гути! — мърмореше Юсуф замислено. — Искам да се срещна именно с него! Ще чакаме тук!
Другите двама го гледаха донякъде изненадано, но веднага прозряха, че той наистина бе твърдо решен да стори това, което казваше, така че не сметнаха за нужно да възразят.
Докато тримата сарацини причакваха чужденците в пресъхналото корито на реката, те видяха как сержантът тамплиер на пръв поглед е необезпокоен от случващото се и сякаш вършеше всекидневната си работа — бе събрал конете на четиримата мъртъвци и беше ги завързал един за друг.
Рицарят тамплиер и другите двама, които от преследвачи се бяха превърнали в преследвани, не се виждаха.
— Мъдро — промърмори Фахр почти като на себе си, — наистина мъдро. Завързал е конете един за друг, така че да ги озапти въпреки всичката тази кръв. Наистина мисля, че ще вземат конете със себе си.
— Да — съгласи се Юсуф, — конете наистина са много добри. Едно нещо не мога да разбера. Как някакви си разбойници притежават коне, които подхождат на един султан! Конете им препускаха в същото темпо като нашите.
— По-лошо. Накрая дори ни настигнаха — рече емирът Муса, който никога не се двоумеше да каже на своя господар какво наистина мисли. — Но не видяхме ли вече онова, което искахме да видим? Нима най-доброто решение не е това да тръгнем преди Ал Гути да се върне?
— Сигурен ли си, че ще се върне? — запита Юсуф развеселено.
— Да, господарю, ще се върне — отвърне емирът Муса с горчивина в гласа. — Сигурен съм точно толкова, колкото онзи сержант там долу, който дори не си направи труда да последва господаря си и да му помогне срещу само двама врагове. Не видя ли как Ал Гути прибра меча в ножницата, извади лъка си и го опъна, завивайки зад ъгъла там долу?
— Извадил лък — рицар тамплиер? — попита Юсуф учудено и повдигна тънките си вежди.
— Точно така, господарю — отвърна емирът Муса покорно, — както казах, прилича на туркопол[3]. Понякога язди бавно и стреля от седлото като туркопол, само че лъкът му е по-голям. Прекалено много правоверни са умрели от стрелите му. Бих се осмелил, господарю, да предложа…
— Не! — избухна Юсуф. — Ще чакаме тук. Искам да се срещна с него. Точно сега между нас и рицарите тамплиери е спокойно и искам да му благодаря. Длъжен съм да му благодаря и дори не искам да си представя да бъда задължен на един рицар тамплиер.
Другите двама разбраха, че не си струва да се обсъжда повече. Но се чувстваха потиснати и разговорът им замря.
Помълчаха известно време, приведени напред с една ръка върху предната част на седлото, докато наблюдаваха сержанта, който вече беше се справил с труповете и конете. Бе започнал да събира оръжията и двата плаща, които той и господарят му бяха захвърлили точно преди нападението. След малко се появи с отсечената глава в едната си ръка и за миг изглеждаше сякаш се чуди как ще я събере в багажа. Накрая свали плаща на един от убитите разбойници, уви главата с него и направи вързоп, който прикрепи здраво за предната част на седлото до провесения труп, чиято глава липсваше.
Сержантът беше най-после готов с всичко, провери дали всички дисаги са наред, качи се на коня и затегли бавно кервана си покрай тримата сарацини.