— Нека първо да свършим това, което трябва да се свърши — каза той кратко. — Повиках те при себе си, тъй като трябва да разгледаме няколко въпроса, на които ти трябва да отговориш честно. Ако се представиш добре, няма никакви други пречки да те приемем в ордена. Ако се представиш зле, никога няма да се превърнеш в един от нас. Подготвил ли си се за този момент с молитвите, които кодексът изисква?
— Да, господарю — отвърна Арман и преглътна нервно.
— Женен ли си или сгодявал ли си се за някоя жена, има ли жена, която може да има претенции към теб?
— Не, господарю, бях трети син и…
— Разбирам. Трябва само да отговаряш с "да" или "не". Така, следващ въпрос. В истинско легло ли си роден, от родители, събрани пред Господ?
— Да, господарю.
— Баща ти или чичо ти, или пък дядо ти рицари ли са?
— Баща ми е херцог в Гаскония.
— Чудесно. Имаш ли парични задължения към някой мирянин или някой брат, или пък към някой сержант от ордена ни?
— Не, господарю. Как може човек да задлъжнее към един брат или…?
— Благодаря! — прекъсна го Арн и вдигна ръка в знак на предупреждение. — Отговаряй само на въпросите, не коментирай и не задавай въпроси!
— Извинете ме, господарю.
— Здраво и цяло ли е тялото ти? Да, знам отговора, но според кодекса трябва да задам въпроса.
— Да, господарю.
— Платил ли си в злато или сребро, за да влезеш в ордена ни. Някой обещавал ли ти е в замяна на това да те направи един от нас? Това е сериозен въпрос, става дума за престъплението симония и ако по-късно открием нещо подобно, то бялата мантия ще ти бъде отнета. Правилникът казва, че е по-добре да разберем сега, отколкото по-късно. Е?
— Не, господарю.
— Готов ли си да живееш във въздържание, бедност и подчинение?
— Да, господарю.
— Готов ли да се закълнеш пред Бог и света Дева Мария, че ще правиш всичко, на което си способен, във всяка ситуация, за да следваш традициите и обичаите на рицарите тамплиери?
— Да, господарю.
— Готов ли си да се закълнеш пред Бог и света Дева Мария, че никога няма да напуснеш ордена — в часове на слабост или величие, че никога няма да ни измениш и никога няма да ни напуснеш, освен със специално разрешение от великия магистър?
— Да, господарю.
Арн, изглежда, нямаше повече въпроси, поседя мълчалив и замислен известно време, все едно вече беше някъде далеч и си имаше други притеснения. Изведнъж вдигна поглед, надигна се енергично от полуседналата си поза на масата и отиде до Арман, прегърна го и го целуна по двете бузи.
— Това беше, което кодексът изисква от параграф 669 натам. Сега знаеш този откъс, който ти беше представен, и имаш моето позволение да отидеш да го прочетеш наново при викария. Ела, да излезем на балкона!
Замаяният Арман, естествено, стори каквото му бе наредено. Последва господаря си на балкона и след известно колебание застана точно както той — с двете си ръце, подпрени на каменния парапет, с поглед надолу към пристанището.
— Това беше подготовка — обясни Арн малко уморено. — Същите въпроси ще ти бъдат зададени отново на самото приемане, но тогава е повече от формалност, защото вече знаем отговорите ти. Сега беше решаващият момент. Мога спокойно да кажа, че ще бъдеш приет за рицар веднага щом намерим време за това. Занапред ще носиш бяла лента около дясната си ръка.
За кратко Арман беше замаян от вътрешната радост, която се разля в него, и не успя нищо да отговори на добрата новина.
— Има война, която първо трябва да спечелим, разбира се — добави Арн замислено. — А не изглежда лесно, както знаеш. Ако загинем, ще пренесем всичко със себе си от този свят. Ако оцелеем, скоро ще станеш част от нас. Аз и Арно дьо Торож ще водим церемонията по посвещаването. Това е. Щастлив ли си?
— Да, господарю.
— Аз самият не бях особено щастлив, когато бях на твоето място. Заради първия въпрос.
Арн беше изрекъл нечуваното признание като нещо най-обикновено и Арман не знаеше как или дали изобщо трябва да отговори на подобно нещо. Стояха така още известно време и гледаха надолу към пристанището, където усърдно се опитваха да пуснат два кораба, които бяха дошли в един и същи ден.
— Решил съм да те направя гонфанониер в най-скоро време — каза изведнъж Арн, сякаш се беше върнал обратно от спомените си, породени от първия въпрос. — Не е нужно да обяснявам каква чест е да носиш знамето на храма и на крепостта по време на война, сам знаеш.