Но именно тези твърдо вярващи изглеждаха непобедими. Сражаваха се без страх, убедени, че ако загинат в битка, щяха да отидат в рая. Те никога не се предаваха, защото правилата им забраняваха да откупват пленени свои братя. Заловен хоспиталиер или тамплиер беше безполезна плячка, бе му все едно дали ще го освободят или убият. Затова винаги ги убиваха.
Според старото правило, ако петнадесет правоверни срещнеха петима тамплиери на едно поле, това означаваше, че или всички щяха да оцелеят, или нито един. Ако петнадесетте правоверни нападнеха петимата неверници, никой правоверен нямаше да се спаси. За да е сигурен в успеха на подобно нападение, човек трябваше да има четворно превъзходство и пак да бъде готов да плати много висока цена. Обикновените франки обаче не бяха такива, те можеха да бъдат победени дори и с по-малко хора на разположение.
Докато Фахр и емирът Муса събираха дърва за огън, Юсуф лежеше с ръце на тила, втренчен в небето, където изгряваха все повече звезди. Той размишляваше за тези свои най-ужасни врагове. Мислеше за видяното точно преди залеза. Мъжът, наречен Ал Гути, имаше кон, по-ценен и от кралски, кон, който сякаш мислеше същото като своя господар, който чуваше още преди да са му дали сигнал какво да прави.
Това не беше магия. Юсуф бе мъж, който твърдо отхвърляше подобни обяснения. Чисто и просто истината беше, че този мъж и този кон се бяха били и упражнявали заедно дълги години, при това най-сериозно, а не само като занимание, когато човек няма какво друго да прави. Подобни мъже и подобни коне имаше сред египетските мамелюци[4], а те, разбира се, не вършеха нищо друго, освен да се упражняват, докато постигнат успех, достатъчен, за да получат заповеди и земя, свободата си и злато в благодарност за много години добра служба. Това не беше нито чудо, нито магия, човек, а не само Бог, създаваше такива мъже. Въпросът беше само кое имаше най-голямо значение за постигането на тази цел.
По този въпрос Юсуф винаги смяташе, че това беше истинската вяра, че този, който право и неотстъпно следваше думите на Пророка, мир на праха му, за джихад, свещената война, също щеше да стане непобедим воин. Проблемът обаче беше, че сред египетските мамелюци рядко се срещаха силно вярващи мюсюлмани. Обикновено тези турци бяха повече или по-малко суеверни, вярваха в духове и свещени камъни и само на думи се обявяваха за правата и истинска вяра.
А в такъв случай беше още по-лошо, че дори и неверниците бяха способни да създават мъже като Ал Гути. Сигурно с това Бог показваше, че именно човекът със своята свободна воля определя целта в живота си, в този земен живот, и че едва когато светият огън раздели зърното от плявата, ще стане ясно кой е правоверен и кой — не?
Тази мисъл го сломяваше. Ако целта на Бог беше правоверните (ако изобщо можеха да се обединят в джихад срещу неверниците), да бъдат наградени с победа, защо тогава беше създал такива непобедими врагове? Може би за да покаже, че правоверните наистина трябваше да се обединят срещу врага, да спрат всички борби помежду си, защото заедно щяха да са десет или сто пъти повече от франките, които тогава щяха да бъдат обречени, дори и всичките да бяха тамплиери.
Юсуф отново си спомни образа на Ал Гути, жребеца му, черната му, добре смазана и съвсем непокътната броня, снаряжението му, където нищо не служеше само за радост на окото, а за ръката. От това можеше да се научи нещо. Със сигурност много мъже бяха загинали на бойното поле, защото не можеха да устоят на изкушението да си облекат новия, твърд, блестящ като злато брокат върху бронята и това им пречеше да се движат в решаващия момент, като по този начин загиваха най-вече от суета. Човек трябваше да помни и да се учи от всичко видяно, как иначе щеше да бъде победен дяволският враг, който сега държеше светия Божи град?
Огънят вече пращеше, а Фахр и емирът Муса бяха разстлали парче муселинов плат и започнаха да нареждат върху него неща от провизиите си и чаши с вода. Емирът Муса беше клекнал и мелеше зърна мока, за да приготви навреме черната си бедуинска напитка. С падналия мрак дойде и студът, първо като прохладен вятър, спускащ се по планинските склонове от Ал Кхалил, града на Авраам. Скоро прохладата след горещия ден щеше да се превърне в студ.
Западният вятър помогна на Юсуф да усети миризмата на двамата франки, веднага щом ги чу да идват в мрака. Това беше миризма на роби и на бойно поле, нямаше съмнение, че те идваха на вечеря, без да са се изкъпали, варварите им с варвари.
Когато рицарят тамплиер се показа на светлината на огъня, правоверните видяха, че той носеше пред себе си белия си щит с червен кръст, а един гост не трябва да идва така. Емирът Муса направи няколко колебливи крачки към седлото си, където беше струпал оръжията заедно с броните. Юсуф обаче бързо пресрещна неспокойния му поглед и мълчаливо поклати глава.
4
Мамелюци — Военна каста с огромно влияние в Близкия изток. Подобно на еничарите, мамелюците представляват военно-политически елит, формиран от немюсюлмани-роби, закупени от кавказките, турските и източнославянските народи. — Б.р.