Рицарят го послуша, сетне отшелникът му нареди да почука три пъти на решетката. Кенет почука. Вратата се отвори сякаш от само себе си — поне сър Кенет не видя никой да я отваря — и го заля ярка светлина, а носът му усети силна, малко тежка миризма на изискани благовония. Той се дръпна назад и минаха няколко секунди, преди зрението му да свикне с тази ярка, ослепителна светлина, озарила мрака.
Когато влезе в помещението, цялото грейнало от сияние и блясък, забеляза, че в него горяха сребърни светилници, напълнени с най-чисто масло и излъчващи силен аромат. Те висяха на сребърни верижки от потона на малкия готически параклис, издълбан, както и жилището на пустинника, в плътната скала. На всяка от страните бяха изсечени по шест колони, покрити с твърде изящна резба и поддържащи свода; арките и изваянията, които ги украсяваха, по нищо не отстъпваха на най-добрите архитектурни образци от онова време. От двете страни между колоните имаше по шест ниши със статуите на дванайсетте апостоли.
В горния — източния край на параклиса — беше олтарът; зад него избродирана със злато разкошна завеса скриваше някаква ниша, безспорно пазеща високо почитано изображение или реликва. Явно в чест на тази реликва бе въздигнат и храмът. Рицарят преклони колене пред олтара, като възнесе пламенна молитва. Нечия невидима ръка дръпна завесата, зад нея се видя шкафче от сребро и слонова кост с двойна вратичка, която наподобяваше миниатюрна готическа черква.
Рицарят впери напрегнато любопитен поглед в този предмет. Изведнъж двойната вратичка се разтвори и се видя само тъмно късче дърво, над което бяха извезани думите: „Истинният кръст Господен“. В същото време хор от женски гласове запя „Слава на Отца“. Рицарят беше дълбоко потресен, както би бил потресен всеки, който види явно и страшно доказателство за истинността на своята религия. Измина доста време, гласовете замлъкнаха; отшелникът се беше проснал по очи пред самата врата, откъдето двамата бяха влезли. Явно не смееше да пристъпи навътре. Кенет понечи да се приближи към него, ала чу тихия, сподавен глас на отшелника:
— Чакай, чакай!… О, колко си щастлив, че го видя! Още не се е свършило.
При тези думи той стана от пода, отстъпи заднишком от мястото, на което бе лежал досега, и излезе. Кенет остана сам в параклиса, който пазеше свещената реликва.
Не му се наложи много да чака. Копринената завеса отново се отдръпна и реликвата за втори път се представи пред очите му. Той благоговейно коленичи и чу звука на утринните песнопения, с които започва най-ранната католическа литургия. Внезапно от противоположната страна на пещерата се отвори врата, също толкова незабележима, колкото и другата, през която рицарят бе влязъл. Гласовете на хора заляха цялата пещера.
На вратата се появи процесия. Отпред вървяха по две четири красиви момчета с вида на източни деца; голите им нозе и ръце бяха мургави и подчертаваха белотата на туниките им. Зад тях, като пазеше строг и величав ред, идваше хорът от жени. Шест от тях, ако се съдеше по черните високи шапки и черните покривала върху белите им дрехи, явно бяха монахини от ордена на кармелитките, а шестте други — послушници, временно живеещи в манастира.
Процесията тръгна покрай рицаря, като се движеше с бавни, едва забележими стъпки. При колебливата, мистична светлина и сред облаците тамян монахините сякаш не вървяха, а се плъзгаха по пода.
Но когато процесията за втори път тръгна да обикаля параклиса, една от девойките с бели рокли, когато минаваше покрай него, неочаквано извади роза от букета и сякаш случайно я пусна в нозете на Кенет. Рицарят трепна, но си рече, че епизодът може да е просто случайност и да му се е сторил необичаен само поради изключителната тържественост, която цареше наоколо.
Въпреки това, когато процесията за трети път тръгна да обикаля, мислите и очите на Кенет следяха неотклонно послушничката, която бе пуснала розата пред него. Най-сетне фигурата, която той следеше с такова напрегнато внимание, се приближи до него; когато мина досами коленичилия рицар, от диплите на покривалото се показа малка, изящна ръка блесна като лунен лъч, прорязващ летните облачета на небето — и в нозете на рицаря на Спящия леопард отново падна роза.
Този втори знак вече не можеше да бъде случаен. Не можеше да бъде случайно и сходството на тази бързо мярнала се женска ръка с онази, която някога бе докоснал с устни, обещавайки вечна вярност на очарователната владетелка. А при забелязания върху белоснежния пръст изящен пръстен с бляскав голям рубин съмненията на Кенет напълно се разпръснаха. Беше високородната Едит — от кралско коляно, макар да не беше кралска дъщеря; някога тя бе приела преклонението на рицаря, когото, макар че не можеше да я обсипе със скъпи дарове, многобройни певци възпяваха заради неговата доблест и храброст. Таеше ли тя някакви чувства към скромния рицар на Спящия леопард? Кенет не смееше да надценява малките знаци на внимание от страна на своята дама, защото те неизменно се редуваха с дълги паузи привидна студенина, през които Едит може би от страх да не предизвика клюки и с това да въвлече опасност върху любимия или от страх да не изгуби уважението на рицаря си поради прекалена отстъпчивост, проявяваше наглед пълно безразличие към него и сякаш изобщо не забелязваше присъствието му.