— Добре постъпи — обади се сарацинът.
Това бяха първите думи, прозвучали след примирието.
— Конят ти заслужава да се грижиш за него — продължи той. — Но каква полза имаш в пустинята от това животно, което на всяка крачка затъва в пясъка до коляно и сякаш иска да напипа под земята корените на палмите?
— Така е, сарацине — отвърна рицарят, не особено доволен от тона, с който спътникът му говореше за неговия любим кон. — Щеше да си прав, ако се отнасяше само до твоята страна. Но в моята собствена страна конят ми неведнъж ме е пренасял през езеро, широко колкото това, без да измокри дори косъмче над копитата си.
Сарацинът го погледна недоверчиво, доколкото обичаите на страната му позволяваха да изразява подобно чувство. Почудата му се изрази в лека недоверчива усмивка, едва забележимо трепване под големите му мустаци.
— Право казват: вземеш ли да слушаш някой франк — ще чуеш лъжа — отбеляза той като възприе обичайната си сериозност.
— Не си много учтив — възрази му християнинът, — щом се съмняваш в думите на рицар. Ако не беше казал това от невежество, а от злоба, щеше да настъпи краят на нашето примирие. Нима ме подозираш в лъжа? Ето, ще ти кажа, че заедно с петстотин конници в пълно въоръжение съм преминал повече от петстотин мили по вода, по-твърда и поздрава от стъкло.
— Ти принадлежиш към народ, който обича да се шегува — промълви най-сетне той. — Вие обичате да се присмивате на останалите хора и им разправяте разни неща, които са невъзможни и никога не се срещат по света. Ти си от рицарите на Франция, които непрестанно дрънкат за подвизи, непосилни за човека. Напразно порицах думите ти, тъй като самохвалството за теб е по-естествено от истината.
— Не съм от франция и не се придържам към нейните обичаи — отвърна рицарят. — Както правилно си забелязал, те обичат да дрънкат за разни неща, които не могат да извършат или да изкарат докрай. Но в едно отношение заприличах на тях, храбри сарацине: заговорих за неща, неразбираеми за теб, и с това те накарах да ме заподозреш в самохвалство, макар че ти казах самата истина. Затова не обръщай внимание на думите ми.
Двамата вече бяха стигнали до извора с палмите, който бликаше под тях като бляскава струя. Спряха в това прекрасно място, разседлаха конете си и ги напоиха в малкото басейнче, иззидано от човешка ръка. Едва след това и те утолиха жаждата си, сетне пуснаха конете на воля, сигурни, че добрите животни няма да се отдалечат от своите господари, от чистата вода и свежата зеленина.
Християнинът и сарацинът седнаха на полянката един до друг и извадиха малкия запас храна, който бяха понесли за из път. Двамата си хвърляха продължителни внимателни погледи: искаше им се да определят силата, а до известна степен и характера на своя противник, и всеки бе принуден да признае, че ако бе загинал в схватката, щеше да е от благородна ръка.
И по външен вид, и по черти на лицето съперниците представляваха пълен контраст и в същото време бяха много типични за своите нации, франкът беше силен мъж; светлокестенявата му коса се бе пръснала на гъсти кичури по раменете, откак бе свалил своя шлем. Мургавият загар на лицето му не отговаряше на големите му сини очи, нито на светлите мустаци, обрамчили горната устна. По тогавашната норманска мода брадата му беше обръсната. Беше на не повече от трийсет години, а ако се вземат предвид трудните условия и мъчителният климат, явно и тази възраст трябваше да бъде посмалена с три или четири години. Високият ръст и атлетичната му фигура можеха в бъдеще да натежат, но засега снагата му бе подвижна и стройна. В говора и във всичките му движения се преплитаха смелостта на боец и безгрижната откровеност на човек, свикнал повече да заповядва, отколкото да се подчинява, човек, който смело и високо изразява своите чувства.
Сарацинският емир по нищо не приличаше на западния кръстоносец. Ръстът му беше над средният, но все пак бе доста по-нисък от този на кръстоносеца, почти гигантски по своите размери. Видът му не издаваше онази пъргавина и сила, която бе проявил в боя; ако обаче се вгледахте във фигурата му, щяхте да забележите, че той е само мускули, че по тялото му липсва дори и най-малката тлъстина, затова в боя то се оказваше по-силно от снагата на великана, изнемощял от собствената си тежест и задъхващ се бързо от нея. Чертите му бяха изящни и дребни; лицето му завършваше с къса и къдрава брада, особено грижливо подстригана. Носът му беше правилен, в дълбоко хлътналите му черни очи проблясваха тънки искри. Човек най-добре можеше да го оприличи с лъскав извит ятаган, чието тясно, леко и гъвкаво острие ярко се различава от дългия и тромав готски меч, положен до кръстоносеца. Емирът беше в разцвета на младостта си.