— Така си и знаех — рече кръстоносецът. — Бях сигурен, че вашият заслепен народ произлиза от нечистите демони, без чиято помощ не бихте могли да браните палестинските земи от толкова многобройната и мъжествена Божия войска. Имам предвид не тебе, сарацине, а твоя народ и твоята религия. Но ми е чудно не това, че си произлязъл от злия дух, ами че се хвалиш с подобно нещо.
— С какъв произход подобава да се хвали храбрецът, ако не с произхода си от най-смелия дух? — рече сарацинът. — От кого да води родословието си гордият човек, ако не от черния ангел, който е предпочел да потъне в бездната, победен от силата, но не и да превие глава пред нея? Човек може да мрази дялова, но винаги се страхува от него. А произлезлите от него синове на Кюрдистан са същите като него.
През онази епоха разказите за всякакви магии бяха много разпространени и сър Кенет прие без особено недоверие и без почуда разказа на спътника си за произхода на дявола. Той обаче трепна от страх, като осъзна, че в това страшно място го придружава човек, толкова открито признаващ ужасното си родство. Но естествената му храброст надви страха. Той се прекръсти и продума замислено:
— Прав си, сарацине, от произход като твоя човек може да се страхува, да го мрази, но не може да го презира. Не е чудно, че ти толкова упорито се придържаш към грешната вяра. На дяволския характер, който си наследил от предците си, е присъщо да уважава повече коварството, отколкото истината. Не ми е чудно, че настроението ти се повишава и се изразява в стихове и в песни, когато наближаваш обиталищата на злите духове. У теб това сигурно поражда такава радост, каквато изпитват останалите хора, когато се приближават към родния край на дедите си.
— Кълна се в брадата на баща си, ти си прав — каза сарацинът. Той не се засегна толкова, колкото се развесели от откровеността, с която християнинът изразяваше мислите си. — Макар че пророкът — да е благословено името му! — пося сред нас семената на по-добра вяра, отколкото е онази, която вашите деди научиха из мрачните пещери, ние, кюрдите, не следваме примера на останалите мюсюлмани и не порицаваме лекомислено възвишените и могъщи духове, дали начало на нашия род. Ние вярваме и се надяваме, че техният гений не е завинаги осъден, а все още се намира в изпитание и по-късно може да бъде или наказан, или възнаграден. Да съдят за това моллите и имамите. Достатъчно е да кажа, че у нас почитта към тези духове не е напълно премахната от учението на Корана.
Докато слушаше тези разсъждения в същата тази пустиня, където сатаната беше низвергнат, Кенет се питаше какво да стори, за да изрази най-пълно отвращението си: дали да се раздели със сарацина, или — което вероятно повече отговаряше на рицарските му обети — да го извика веднага на дуел и да хвърли трупа му за плячка на дивите зверове. Изведнъж обаче вниманието му бе привлечено от неочаквано явление.
Слънцето вече беше слязло ниско, но все пак рицарят забеляза, че не са сами в гората, през която минаваха. Някаква извънредно висока и кльощава човешка фигура ги следеше. Тя скачаше през храсти и камънаци толкова чевръсто, че неволно напомняше за древните фавни и силвани2, чиито изображения Кенет бе видял по развалините на храмовете в Рим. Тази прилика се усилваше още повече от обрасналата в космалаци физиономия на странния човек. Простодушният шотландец не се усъмни нито за миг, че изобразените в старите храмове богове на древните езичници са всъщност дяволи и сега мигновено стигна до извода, че кощунствените песни на сарацина са привлекли някакъв адски дух.
— Какво е това! — измърмори безстрашният сър Кенет. — Долу сатаната и неговите слуги!
И все пак сметна за прибързано да влезе в открито противоборство с двамина врагове, както би постъпил, ако си имаше работа само с един. Той стисна боздугана и непредпазливият сарацин сигурно щеше да плати с живота си за персийската поезия, без никога да узнае заради какво е бил нападнат. Може би съдбата спаси шотландския рицар от престъпление, което би опетнило с неизличим позор родовия му герб. Привидението, което не убягваше дори за минута от погледа му, отначало сякаш се мъчеше да се крие зад канарите и шубраците, но по едно време, тъкмо когато сарацинът прекъсна една от своите песни, фигурата, оказала се мъж в дрехи от съшити кози кожи, изскочи на пътя и хвана коня на сарацина за юздата. Внезапно изникналият враг толкова силно дръпна юздата, че конят не издържа на болката, изправи се на задните си крака и една не се стовари по гръб, като щеше да смаже господаря си. Емирът обаче избягна тази опасност. Той бързо се наведе напред и се притисна към шията на бързия кон.