— Времето за игрички свърши. Доведи ми Люк Дилън.
Спрях да дишам.
— С удоволствие — отвърна Елинор и профуча през цветчетата, сякаш те не означаваха нищо за нея. Наклоних се към Джеймс, опитах се да застана като щит между него и Кралицата, макар че едва ли можех да направя нещо, ако тя поискаше да го убие. Тя знаеше името ми. Имаше силата да контролира действията ми. Малка част от мен мечтаеше Люк да влети в залата и да ме спаси отново, но не вярвах наистина, че този път събитията щяха да се развият по този начин.
Кралицата погледна към мен, очите й пробягаха между окървавения ключ в ръката ми и Джеймс зад гърба ми.
— Не си достатъчно силна, знаеш го, нали? Нямаш силата да ме убиеш. Нито да властваш над Тях.
Стиснах юмрука в скута си, прегърбих инстинктивно рамене и отвърнах на погледа й.
— Нямам никакво желание да властвам над Тях.
Тя сви рамене.
— Тогава Те ще те убият. Не си ли чувала легендите? Не знаеш ли какво става с господарите на детелините, които не могат да контролират създанията от света на феите? Избождат очите им. Парализират ги. Убиват ги.
Знаех, че казва истината, защото думите й ми напомниха приказките от детството ми. Но мислите ми не искаха да се занимават с нея и се връщаха постоянно към паметта на Люк: как танцува бърз рил в кръг, очертан от феи, които размахват лъковете си и удрят барабани. Разпознах Брендън, видях усмивката на Уна, чух суровата красота на мелодията. Това беше един от най-прекрасните спомени, които бях получила от Люк, единственият, който ме накара да поискам да бъда част от него.
— Диърдри — каза рязко кралицата и привлече отново вниманието ми. — Вече си се предала. Остави ключа на земята и обещавам ти, ще приключа бързо с теб.
Намръщих се. Нещо в думите й ми напомни за приглушения глас, който ми пееше тази сутрин легендата за другата, третата Диърдри.
Но преди да помисля дори дали това е важно по някаква причина, Кралицата погледна към завърналата се на сцената Елинор. Господи. Къде беше Люк? Мъртъв ли беше?
Изражението на Елинор беше неразгадаемо.
— Дийна шии са навън, кралице моя. — Повдигна елегантно вежда и можех да се закълна, че на лицето й почти се появи усмивка. — Настояват да ги приемете.
Кралицата изглеждаше изненадана, но след това се усмихна с пренебрежение.
— Дийна шии са никои. Нямат правото да настояват за нищо.
— И аз им го казах, кралице моя. Но те казаха, че Господарката на детелините е спасила живота на един от тях, tarbh uisge, и законът ги задължава да й дадат подарък в замяна.
Очите ми се стрелнаха към Кралицата.
Лицето й беше мрачно, но тя не се съгласи с Елинор.
— Шии са прекалено слаби, за да идват тук, без да са призовани, дори и в такава нощ. Кой ги е призовал? Това е забранено. Кой ги е призовал?
— Аз.
По тялото ми премина тръпка — то ми каза кой е проговорил, преди да се обърна да го видя.
— Люк Дилън! — Ако преди лицето на Кралицата беше мрачно, сега направо стана ужасяващо.
Елинор отстъпи встрани, като остави Люк да се качи на сцената. Очите му ме потърсиха и видях огромна болка в тях. Не можех да спра да го гледам, застанал там с искряща от светлината на прожектора коса, с бледо лице… Раменете му бяха изпънати като за битка, но очите му се бяха предали.
— Люк Дилън — повтори кралицата. — Забранено е да се призовават дийна шии. Искаш ли да видиш как душата ти гори в ада?
— Всичко свърши — каза Люк и хвърли кинжала на подиума. Той се изтърколи по гладкия под с категоричен звук. — Вече няма да изпълнявам заповедите ти. Прави с мен каквото поискаш, но аз приключих с теб.
Кралицата направо излъчваше ярост; видях как слънцето залязва в очите й.
— Наемнико, имаш прекалено много за губене. Как можеш да ми отказваш?
Макар че думите на Люк бяха предназначени за нея, той гледаше към мен, когато каза:
— T mo chr i istigh inti.
— Как можеш да я обичаш? — изпищя кралицата. — Тя е едно нищо.
И тогава, докато светлите очи на Люк ме изпиваха цялата, казвайки: „Съжалявам, това е всичко, което мога да направя“, аз си спомних. Господи, каква идиотка съм!
— Не съм нищо — Изправих се на крака. — Не съм нищо, Диърдри О’Брайън.