Кралицата извърна съвършеното си лице към мен невярващо.
— Това е името ти, нали? — Пристъпих към нея. Не ми беше нужен отговорът й — знаех, че е истина. Усещах силата, която се съдържаше в него. Сила над нея. Властта над името й, съчетана с гръмотевичния мрак отвън, ме караше да се чувствам непобедима. Знаех, че съм по-силна от нея. Слънцето току-що беше залязло.
Погледнах към древните й змийски очи и в същия миг видях един от спомените на Люк зад собствените ми очи. Този Люк, стотици години по-млад, но със същото лице, стоеше пред Кралицата, облечен в странни дрехи. Тя изглеждаше съвсем като днес, със същите вече изпълнени с време очи.
— Никога не ще те обикна — каза Люк. — Няма да те лъжа. Никога не ще те обикна.
Кралицата не изглеждаше изненадана. Вместо това го заобиколи, дългата й пищна рокля се влачеше зад нея и закачи глезена му. Той стоеше мълчаливо и неподвижно в очакване на нейния гняв. Дори и да беше уплашен, не го виждах в паметта му. Кралицата прокара пръст по бицепса му, на мястото, където сега беше пристегната гривната му, изгледа го замислено, а после му се усмихна.
— Съвсем скоро ще пожелаеш да си го направил.
Гневът ме изтласка рязко от спомените в настоящето. Можех да я нараня. Можех да си спомня всяка жестокост и болка, която беше причинила на Люк, и да използвам мрака, за да я унищожа напълно.
Исках го. Исках да я смачкам и после да кажа нещо умно и язвително, докато се гърчеше и умираше като жалък паяк.
Сякаш беше разчела мислите ми — а може би наистина го беше направила — в този момент каза презрително:
— Все още не си достатъчно силна, за да контролираш феите. Ти си слаба, освен ако не цари пълен мрак. Не е нужно да се изправяме една срещу друга… Мога да те науча. Мога да те науча да откриваш тъмнината, която се скатава в ъглите на стаите. Да използваш нощта, която се крие под преплетените клони на дърветата. Да откриваш мрака в себе си, независимо кое време на денонощието е. Мога да те направя повече от това, което си.
Докато говореше, видях как вечерта изпълва очите й, а лятото кара цветята да се появяват и да разцъфват по кожата й, но без да я поглъщат като Одан. Косата й се спускаше по раменете в каскади от смеещи се летни водопади, които преливаха един в друг, но никога не стигаха до земята. Ръцете й се протегнаха към мен, през върховете на пръстите им излизаха виещи се лози и корени и се устремяваха към светлината на прожектора.
— Не. — Протегнах ръка към Люк, а той пристъпи към мен безмълвно, преплете пръстите си с моите и ги стисна силно. Господи, ръцете му бяха толкова студени! Сякаш вече беше мъртъв. — Не, не мисля. Искам да се срещна с дийна шии.
Величествената вечер завладя Кралицата внезапно. Яростта се надигаше в нея на гигантски вълни, но тя не можеше да откаже — бяхме две равни сили на шахматната дъска. Обърна се към Елинор:
— Вземи душата на Люк Дилън.
Двайсет и едно
Паркингът пред училището беше претъпкан с феи във всевъзможни размери и форми. Високо в нощното небе се извисяваха клади, от които към звездите хвърчаха искри и въглени. Видях феи-птици: острите им клюнове стърчаха цял метър пред телата им; имаше и изумително красиви феи, пред които и най-ослепителните супермодели изглеждаха като невзрачни гимназистки. Имаше мъже, които сякаш току-що бяха извадени от водата, и грациозни малки феи-деца, които като че ли бяха слезли от небето. От всеки ъгъл се носеше музика и всички танцуваха, въртяха се, пееха…
Ние стояхме точно пред изхода за сценичния състав и приличахме на едно обикновено съвременно семейство с малко по-необикновени проблеми. Люк се притискаше до ръката ми и както обхождаше с очи цялото пространство пред нас, приличаше на ястреб. Кралицата беше на няколко крачки зад нас, абсолютно не на място на прашния асфалт, което й придаваше още по-внушителен вид.
От тълпата излезе напред Томас Стихоплетеца — къдриците му се виеха повече от обикновено — и застана пред кралицата.
— Добро да е слънцестоенето, господарке моя. — Гласът му беше изпълнен с уважение и предпазливост, но не звучеше много искрено.
— Разкарай се, Стихоплетецо. Ти избра на чия страна да застанеш. — Кралицата вдигна небрежно ръка, без изобщо да откъсва поглед от тълпата, и Томас се прекатури близо до краката ми. — Ще се разправям с теб и с бъбривия ти език по-късно.
Люк му подаде ръка, Томас я прие и се изправи сам. Очите му срещнаха моите, но не каза нищо, докато заставаше бавно зад мен. По дяволите, май вече си имам свита.