— Не виждам дийна шии — обърна се към мен Кралицата. — Опасявам се, че са те забравили.
Може би беше вярно. Нямах никаква представа какво да правя сега.
— Не бързай толкова — прошепна глас, който звучеше едновременно като песен и заклинание. Очите на Елинор се разшириха, когато Уна се плъзна безшумно зад нея. — Не е необходимо да изглеждаш толкова изненадана — каза тя. — Само лекичко те щипнах.
— Не приближавай повече — предупреди я Кралицата и вдигна ръка. — Ще те разсека на две.
— Ела тук! — Гласът на Брендън излъчваше притеснението, което липсваше на лицето на Уна. Той изглеждаше почти толкова царствено колкото самата Кралица, пробивайки си път сред веселящите се феи, възседнал пъстър сив кон, украсен със звънчета. Камбанките по копитата му дрънчаха при всяка стъпка, а тези, които висяха от юздите му, запяха красиво, когато конят скочи като призрачно видение в средата на танцуващите в кръг феи. Зад него още шест коня си пробиваха път през тълпата, всичките пъстросиви, с тръпнещи тела, в които се отразяваха цветовете около тях. Многобройните камбанки би трябвало да създават огромна какофония, но вместо това се чуваха безкрайно звънливите акорди на една изумителна мелодия. Въпреки всичко случващо се и надвисналата опасност затаих дъх, смаяна от чудото.
Уна затанцува в кръг около мястото, където беше спрял Брендън, и подръпна поводите на юздите му, за да чуе отново звъна на камбанките.
— Не ти ли казах, че ще бъдат на тази врата? Не се ли чувстваш глупаво сега? — Тя размърда пръстите си в посока на Кралицата и Елинор, която стоеше зад господарката си с покрита клетка в ръка. — Виж как се е надула като паун!
Не бях сигурна дали Кралицата или Елинор беше паунът, но нито една от двете не изглеждаше доволна от сравнението.
— Кажете какво искате — озъби се Кралицата. — Щом така или иначе сте дошли дотук.
Люк се поклони леко към Брендън, колкото беше възможно, без да пуска ръката ми.
— Добро да е слънцестоенето, Брендън. Моля те, побързай. Нямаме много време.
Брендън му кимна в отговор и погледна към другите дийна шии. Те пришпориха конете си и накрая се подредиха в редица по седем, рамо до рамо, толкова близко, че босите стъпала на единия конник допираха пръстите на краката на другия до него.
— Диърдри — каза Брендън. — Тази нощ ти спаси tarb uisge и това ни свърза с теб. — Той запя:
Взирах се с недоумение в него. Той ме гледаше с очакване и бях сигурна, че в този момент се предполагаше да кажа нещо умно.
Томас се наведе към мен и докосна леко рамото ми.
— Живот за живот — прошепна той в ухото ми. — Това е песен за равновесието в природата. Ще ти дадат живот заради живота, който си спасила.
О.
О.
В главата ми се появи картина: Елинор притиска гълъба — душата на Люк — към гърдите на Одан и той се строполява на земята, мъртъв, носещ лицето на Люк. Но не беше нужно да свършва по този начин. Можех да измоля живота на Люк. Можех да спечеля душата му отново и да го спася. Това нямаше да бъде последният път, в който щях да държа ръката му. Моята история щеше да има щастлив край.
— Спаси неговия живот — прошепна ми Люк, допирайки устни до ухото ми. — Побързай. Не му остава много време.
Огромна вълна на вина ме заля и се изля като сълзи от очите ми. Как бях могла да забравя за Джеймс, захвърлен там, зад сцената, борещ се за живота си?! Що за човек бях? Разбира се, че трябваше да спася Джеймс. Какво си мислех? Извих леко глава към Люк, преглъщайки новия порой сълзи.
— Но тогава… кога… ако успея после да върна душата ти…
Люк ме целуна по ухото толкова бързо и леко, че целувката се сля с тихите думи, които устните му оформиха:
— Знам. Знам, красавице. Всичко знам.
Толкова силно го желаех, че ме болеше — тъпа болка някъде под ребрата ми. Исках да кажа: „Спаси Люк“. Щеше да бъде лесно.
И щеше да бъде грешка.
Забих поглед в земята, във всяка малка грапава пукнатина на асфалта. Ако човек се вгледа достатъчно дълго, може да види малките частици от различните лъскави скали, смесени в едно на повърхността му. Две блестящи капки се пръснаха на асфалта и аз погледнах към Брендън и изтрих бузата си с ръка.