— Мразя, когато организират приемите навън — заяви шумно Дилия, докато пристъпваше внимателно по пътеката и високите й токчета потъваха в тревата. — Слава Богу, че поне оркестърът свири камерна музика! Опасявах се, че пак ще има нещо ужасно като онези гайди от конкурса.
Както винаги, бях на напълно противоположното мнение. Няма нищо по-неприятно от това да си затворен със сто непознати в миришещо на препарати за чистене помещение. Вместо това сега учениците, родителите, учителите и съдиите се разхождаха весело и спокойно между опънатите големи бели шатри и носеха в ръце чинии с храна на фона на нежната музика на оркестъра. Храната миришеше чудесно и ми напомни за съботните нощи у дома. Горещият летен въздух вече отстъпваше на хладния бриз, а слънцето се скриваше плавно зад дърветата.
— За бога, каква е тази миризма? — попита с възмутен тон Дилия. Заяждаше се, разбира се. Много добре знаеше, че кетъринг компанията на мама осигурява храната за приема. Татко винаги нарича Дилия „моята най-малко любима балдъза“. Шегичка, тъй като Дилия е единствената сестра на мама. Но нямаше как да не се съглася с коментара му — Дилия е като супермазна торта, покрита изобилно със захарна глазура, а аз предпочитам да съм на диета в нейно присъствие.
— Ди, ти оцеля! — Джеймс се запъти към мен, но спря на известно разстояние, когато видя Дилия. — О, не видях, че си заета.
Дилия оглеждаше критично килта му, рошавата му коса и дланите му, изписани с химикалка — Джеймс е много разсеян и постоянно записва някакви неща по ръцете си, за да не ги забрави.
— Ти си гайдарят, нали? — попита тя рязко.
Джеймс се усмихна гордо. Вече беше разпознал, че тя е от типа „мразещи гайди“.
— Да, но го правя против волята си. Извънземните обаче не ми дават да спра.
Усмивката на леля ми беше ледена и чудесно показваше, че не й е забавно.
— Това е Джеймс, Дилия — казах аз. — Той е вторият най-добър гайдар в щата Вирджиния тази година.
— Скоро ще бъда номер едно — намеси се Джеймс с обезоръжаващо искрена усмивка. — Свързах се с един наемен убиец.
Дилия запази леденото си изражение. Не беше лесно някой да я обезоръжи, дори и веселяк като Джеймс. Спогледахме се с него, нямахме нужда от думи — и двамата си мислехме едно и също в момента.
— Е, беше ми приятно да се запознаем. Тръгвам, че май храната се чувства самотна.
Помахах му леко, докато се отдалечаваше, оформяйки едно „до след малко“ с устни, а Дилия потръпна демонстративно.
— Какви странни хора идват на тези събирания. По-добре да намерим родителите ти.
— Ще те настигна — отвърнах, като небрежно изостанах от нея. — Мисля, че видях някои от приятелите си.
Не бях добър лъжец, но Дилия не беше добър слушател, така че се разделихме любезно. Тя се запъти към шатрите, а аз колкото можеше по-далече от тях. Огледах струпаната около масите с храна тълпа, но не видях Люк, затова тръгнах към шатрата, под която свиреше оркестърът.
На това място слънцето минаваше косо между дърветата над пътеката и хвърляше дълги златни ивици светлина върху тревата. Поех по една от тези златисти пътечки, като наблюдавах невероятно високата си сянка, която вървеше пред мен. Не след дълго усетих аромата.
Беше толкова силен и странен — като от някакви непознати билки — и се появи така внезапно, че проверих земята под сандалите си, да не би да съм настъпила нещо. Под краката ми обаче нямаше нищо, освен детелини. Листата им привлякоха вниманието ми и се наведох, за да ги разгледам по-внимателно. Сред многобройните трилистни детелини имаше и доста четирилистни. Откъснах една и се изправих. Щях да си я прибера. За късмет.
— Чух те как свириш.
Примигнах бързо от изненада и вдигнах поглед. Без да забележа, до мен се бе приближил млад мъж с рижава коса. Лицето му бе покрито с лунички, но въпреки това той беше изключително хубав — като от реклама в списание. Имаше красивия вид на добре поддържаните хлапетии с големи попечителски фондове.
Не бях сигурна какво се очаква да отговоря на това, затова просто казах:
— Така ли?
Той закръжи около мен, като ме изучаваше от горе до долу.