— Шегувате ли се с мен?
Отвращението на лицето на Брендън се замени с искрена усмивка.
— Не е нужно да питаш към чий свят принадлежиш, Люк Дилън. За нас ще бъде чест да приемем теб и твоята флейта. Ти си много повече фея, отколкото човек.
Уна сбърчи нос.
— Но все още си лековерен като човек.
Люк въздъхна тихо — не знаех дали беше въздишка на тъга или на признателност за живота, който получи.
Не беше честно. След всичко, което преживяхме, след всичко, което се случи, трябваше да остана с него. Но нямаше никакъв начин нашата история да има друг, по-справедлив край.
— Направи го — каза Уна. — Престани да се цупиш. Цялото слънцестоене е пред вас. Можете да бъдете заедно до края на нощта. Ние, феите, сме тук, докато звучи музиката.
Оставих Джеймс и се върнах обратно при клетката. Люк ме целуна по бузите, по челото, по устните… После прошепна с парещия си дъх:
— Благодаря ти, че за теб любовта ни означаваше толкова много.
Елинор застана до нас, царствена с окървавената си диадема, и изтегли белия си костен кинжал от ножницата му.
— Признавам — прошепна тя с уважение, — това беше една чудесна игра. — Подаде ми кинжала. Бяха ми нужни няколко секунди, за да осъзная, че иска да отворя клетката с него.
Без да се замислям и миг повече, поех ножа и го забих в горната част на клетката. Решетките отскочиха встрани като опънати струни, а птицата запляска с криле по дъното; очите й бяха изпълнени с ужас. Виждах как сърцето й бие през крехката кожа на гърдите й.
— Шшш… — прошепнах й аз. Протегнах се и я хванах внимателно за крилата. Беше невъобразимо лека и имах чувството, че ще се разпадне в шепите ми, ако натиснех малко по-силно. Погледнах към Люк. Очите му бяха втренчени в мен и не помръдваха.
Душата в ръцете ми се устреми към гърдите му и аз я оставих да ме поведе натам. Представих си го пред мен, млад, жизнен и усмихнат; представих си всичко, което бихме могли да имаме. Исках да кажа нещо като „сбогом“, но всъщност имаше ли нещо, което да не си бяхме казали? И тогава пуснах душата му да влети обратно в него.
Люк простена — и когато примигна, беше жив. Беше толкова жив, очите му бяха толкова искрящи, а лицето му толкова сияйно, че осъзнах — не знам нищо за него. Усмихна ми се — това странно, младо, диво създание — и ме целуна страстно.
Уна дойде при нас и го дръпна за рамото.
— Вече си един от нас. Свързан си с музиката за вечността. Музиката те притежава. Музиката е твоят живот.
Люк погледна към мен.
— Докато има музика тази нощ, аз ще съм тук с теб, красавице. Вземи арфата си.