— Да. — Направи още един пълен кръг, трябваше да извъртя очи, за да не го изпусна от поглед. — Доста впечатляващо. Много по-добре, отколкото очаквах.
По-добре в сравнение с какво? Като за момиче? Като за ученик? Като за арфистка? Или като за мен?
— Благодаря — отвърнах резервирано. Той ме обиколи пак, с усмивка на лице. Усетих още един силен полъх на онзи аромат и ми хрумна, че сигурно идва от него. Може би нещо, с което се беше пръснал или носеше в себе си.
— Доста впечатляващо като цяло.
Реших да бъда любезна.
— Ти свириш ли?
Той се ухили.
— Спирал ли съм някога?
Продължаваше да обикаля около мен, без да спира дори за миг, а после изведнъж изражението на лицето му се промени по начин, от който сърцето ми направо щеше да изскочи.
— Миришеш хубаво.
Познат глас ме накара да се извърна в другата посока.
— Диърдри.
Люк сграбчи рязко ръката ми. Движението му беше толкова внезапно, че изпуснах четирилистната детелина на земята. Почувствах се облекчена, сякаш бях спасена от някаква опасност.
— Ох, радвам се, че си тук. Този тип… — обърнах се към особняка, но не видях никого. Останало беше само наситеното ухание на розмарин или мащерка. Имаше поне дузина места, където можеше да се скрие, след като се бях извърнала към Люк. Това означаваше само едно — че нещо не беше наред. Защо иначе щеше да избяга? — Преди малко имаше едно момче…
Люк погледна зад мен.
— Тук няма никой. — Присви очи. — Никой.
Побиха ме тръпки. Щеше да ми е по-лесно да му повярвам, но нямаше как да забравя луничавия тип.
— Но имаше — упорствах аз. — Някакъв особняк.
— Не се съмнявам — каза високо Люк. — Хайде. Да се връщаме в цивилизацията. Какво изобщо правеше на това забутано място?
Огледах се наоколо. Златистата пътека от светлина ме беше отвела странно далече от шатрите. Оттук музиката на оркестъра идваше като че ли от стара музикална кутия.
— Просто исках да се махна колкото се може по-далече от досадната ми леля.
— Нека да отидем колкото се може по-близо до нея и по-далече от странните типове — предложи Люк. Докосна ме леко по голото рамо, побутна ме нежно и двамата се запътихме по посока на глъчката. — Харесва ми роклята ти впрочем. Отива ти.
Вътрешно изпитах гордост, а после с изненада се чух как казвам:
— Знам.
— Не е хубаво да се надуваш — отвърна Люк, но се засмя. — Хайде, разкажи ми за досадната си леля.
Въздъхнах, докато приближавахме шатрата с храната.
— Ето, това е тя. Тормози майка ми.
Люк застана до мен и спокойно огледа и двете. Това негово качество започваше да ми харесва. Той слушаше. Наблюдаваше.
— Ужасна е, така ли?
— Нямаш и най-малка идея — отвърнах аз. — Ако има страшна приказка с ужасни лели, тя ще е главната героиня. С мама никога не са се разбирали.
Дори оттук чувах как леля Дилия високо обяснява на някого, че като малка майка ми имала талант, но не направила нищо с него.
Кучка.
— Току-що си помислих нещо не много приятно за член на семейството ми — признах на Люк.
Той се наведе към мен, толкова близо, че усетих лекия мускусен аромат, който се носеше от него — не приличаше на ухание от някаква билка, нито беше типичната миризма на гимназист — и ми прошепна:
— С „к“ ли започва? И аз си помислих същото.
Засмях се високо и Дилия ме чу. Погледна към мен и ми помаха с ръка да отида при тях, но аз се престорих, че не съм я видяла, и зареях поглед към масите с храна.
— Бързо! Направи се, че ми показваш нещо, за да изглежда, че не съм я видяла.
Люк постави ръка на рамото ми, а с другата посочи вечерното небе.
— Виж луната.
— Това ли можа да измислиш? — попитах аз, но въпреки това погледнах към нея — бледа, загадъчна, висяща там горе сред все още синьото, а не черно небе. И отново почувствах, че бих могла да я гледам вечно или поне докато си спомня защо ми се иска постоянно да се взирам в нея. — Красива е, нали?
Не мисля, че той все още гледаше към луната, но отговори:
— Да, много.
— Знам, че звучи глупаво, но тя ме кара да се чувствам странно. — Така, както Люк ме караше да се чувствам.
— Защото е дете на нощта. Нощта крие тайни.
И той криеше тайни, нали така? Тайни, които и двамата се преструвахме, че няма.