— Е, знам, че денят е бил тежък за вас, затова ще ви оставя да си почивате. Скоро би трябвало да обявят голямата награда, нали? Насладете се на приема.
Спогледахме се с майка ми, а след като мъжът си тръгна, тя се обърна към Дилия.
Зад нас се чуваха още и още ръкопляскания, докато продължаваха да обявяват наградите в различните групи. Конкурсът ми се струваше толкова незначителен, толкова обикновен в сравнение с тук и сега, когато стоях до Люк и се взирах във визитката, която представителят на консерваторията беше оставил.
— „Торнкинг-Аш“ — прочете Дилия името на картичката. Изсумтя. — Звучи като име на погребална агенция.
Аз също изсумтях, но само защото отново усетих същото ухание на билки отпреди малко. Да не би луничавият да беше още тук?
Люк се наведе към мен.
— Мисля, че ще трябва да си тръгна по-рано. Даже може би трябва да си тръгна сега.
Готвех се да изпротестирам или да го помоля безсрамно за телефона му, когато забелязах, че ръкоплясканията са затихнали. Гласът от колоните се чуваше ясно:
— Дами и господа, вече е шест часът и както обещахме, дойде ред да обявим голямата награда. Благодарим на всички, че участвахте в този конкурс и споделихте таланта си с нас. Съдиите искат да поздравят носителите на голямата награда на тазгодишния фестивал на изкуствата — Диърдри Монахан и Люк Дилинг.
Люк прошепна в ухото ми, толкова близко, че устните му докоснаха косата ми:
— Кажи ми, че искаш да ме видиш отново.
Усмихнах се.
Три
— Хей, психарче, к’во става?
Превъртях се в леглото, след което се добрах до телефона си и успях да го вдигна.
— Нищо особено. — Зърнах с периферното си зрение часовника на нощното шкафче и ахнах. — Джеймс, не е десет часът, нали? — Той не ми отговори. Нямаше и нужда — от яркото слънце, проникващо през белите завеси, беше ясно, че наистина е късно.
— Чувал съм, че интровертите трябва да спят много, след като са имали стресиращи срещи с други хора — каза Джеймс.
Изправих се до седнало положение.
— Вярно е. — Също така беше вярно, че миналата нощ не можах да спя добре. Мислех как спечелих голямата награда на конкурса. Мислех за Люк. За „Торнкинг-Аш“. Най-вече за Люк. Макар че тази част нямаше да я споделя с Джеймс.
— Е, днес е голям ден. Рожден ден! — Той издаде звук, сякаш дъвче нещо. — Извинявай, имах гадна кожичка на нокътя. Както и да е… Голямо празнуване ще падне, а?
— Вчера беше рожденият ми ден — поправих го аз, докато най-накрая се заизмъквах от леглото. Извадих тениска от чекмеджето и намерих някакви дънки, докато държах телефона опрян на рамото си. — Вече остарях. — Изтръсках панталоните си от предишния ден за някакви пари, но вместо монети от тях изпадна четирилистната детелина, която бях намерила залепнала за телефона. За късмет.
— Вчера беше заета. Определям днес за твой рожден ден. Не можеш да ми попречиш.
— Добре, така да бъде. Днес е рожденият ми ден. Какво ще правим?
— Всъщност майка ти вече има план. Доста старомоден, но е факт — покани мен и родителите ми на вечеря и торта у вас. Обикновено това е моментът, в който аз се оплаквам, че майка ти урежда живота ти вместо теб, но тъй като наистина харесвам храната й, няма да кажа нищо.
Направих гримаса. Винаги можеш да разчиташ на майка ми да ти организира бебешки купон. Очевидно беше пропуснала бележката, в която официално й съобщавах, че съм пораснала, или пък другата — за това, че не бива да прави тийнейджърски купон, все едно е официална вечеря с кетъринг. Като се замисля, май е пропуснала всички подобни бележки.
— Леле, супер! Страшно ти благодаря, мамо — измърморих саркастично аз.
— Обясни й, че просто искаш да се помотаем двамата заедно — предложи Джеймс. Ти си рожденичката. Тропни с юмрук. Можеш да го направиш.
Ха. „Можеш да го направиш“. Това ми напомни нещо, което Люк ми каза вчера. „Нали знаеш как някои хора успяват да се справят с всичко? Ако искат нещо, то става“.
— Последната идея ми харесва повече — казах разсеяно. Оставих детелината на нощното шкафче, без да свалям поглед от нея; изучавах как слънцето хвърля съвършено оформена четирилистна сянка зад нея. — Но ти наистина обичаш храната й. — Сложих ръката си под ръба на шкафчето, на няколко сантиметра от детелината.
Джеймс проплака от другата страна на телефона.