Именно затова настръхналите косми по гърба му ме накараха да спра на място. Лежеше в предния двор, главата му беше сведена толкова ниско, че едва се подаваше от тревата, и се взираше в Люк, ръмжейки с оголени зъби. Люк му говореше с мек глас, в който имаше успокояващи и почти хипнотични нотки. Думите, които използваше, май бяха поне на няколко езика, но английският не беше сред тях.
Той видя, че се приближавам, и се изправи. Беше облечен във вчерашните си дънки, но тениската му бе по-тъмна и с остро деколте; цветът й подчертаваше бледостта на косата и на очите му.
— Здрасти, красавице. Прекрасна си като този прекрасен ден.
Усетих, че се изчервявам.
— Както правиш тук?
Люк повдигна рамене и се усмихна.
— Задоволявам любопитството си. — Светлите му сини очи се спряха на детелината, която още държах в ръка, и като че ли усмивката му изчезна. — Къде я намери?
— Майка ми я намери. Не ти ли харесва? Нали се предполага, че носят късмет.
— И други неща. — Посочи Ръж. — Този звяр твой ли е?
Гласът му беше нежен, макар че Ръж не му беше дал причина за това — все още стоеше свит в тревата с настръхнала на гърба козина.
— Да. Ръж. Стар е като света. С нас е, откакто се помня, но не мисля, че някога съм го виждала такъв.
— Изглежда добро куче. — Люк извърна лице към мен, докато говореше, но гласът му звучеше замислено. — Умно куче.
— Такова е.
Чухме как вратата на кухнята се отвори и двамата погледнахме едновременно натам. Дилия се провикна:
— Защо не влезете вътре? Навън е горещо! — Очевидно ни предстоеше кръстосан разпит.
Преди да кажа каквото и да било, Люк се обади:
— Ще се върнем след час! Отиваме за сладолед!
Погледнах го въпросително.
— Искаш да бъдеш спасена, нали?
Не знаех как да реагирам. Не бях имала някакви по-сериозни връзки с момчета в гимназията, но сега чувствах, че дори и да не беше така, нищо от наученото не би могло да ми помогне по отношение на Люк Дилън.
Той извади ключовете си — не беше обикновен ключодържател, а връзка с множество ключове. Поне петнайсет или двайсет. Аз имах само два, закачени на висулка във формата на риба. Замислих се дали ключодържателят разкрива нещо за характера на собственика си.
— Ще се кача само да си взема парите — казах най-накрая.
Люк отвори тържествено пред мен вратата на колата.
— Аз черпя. Извинете ме за вида на „каретата“ ви, кралице. Изглежда зле, но пушекът все пак остава отвън.
Поколебах се за секунда, преди да вляза в старото ауди. Вътре беше горещо и задушно, въпреки че Люк току-що беше излязъл от него. Калъфите на седалките бяха меки, сиви и леко мъхнати и много приличаха на тези от всички стари коли на баба ми. Вътре миришеше като самия Люк — същият аромат, който помнех от вчера, когато се наведе към мен. От спомена стомахът ми пак се преобърна.
Той се качи в колата от другата страна и започна да настройва климатика и да натиска разни копчета по същия спокоен и същевременно леко небрежен начин, по който свиреше на флейта. Студен вятър задуха от процепите и ми напомни как четирилистната детелина беше кацнала на ръката ми по-рано тази сутрин. Инстинктивно потръпнах.
— Студено ли ти е? — Люк погледна към мен, а после сякаш разчете мислите ми и сведе очи към детелината, която още държах в ръка. — Нямаш нужда от нея.
Докато потегляхме, поставих детелината пред въздушната струя, идваща от климатика, и се загледах в разлюляваните от въздуха листенца.
— Всеки има нужда от късмет.
— Не и ти, Ди. Справяш се и сама. И то доста впечатляващо. — Спря колата за секунда в края на алеята, свали прозореца, взе детелината от ръката ми и я пусна на пътя. — Къде е най-хубавият сладолед в този град?
— Изхвърли късмета ми! — възмутих се аз. — И всъщност аз работя в сладоледена къща.
— Страхотно! — възкликна той, но после млъкна внезапно. — Май прекалих с ентусиазма, а?
Засмях се с малко закъснение.
— Не разбрах, че се опитваш да бъдеш забавен.
Люк изпъшка, докато излизаше на главния път.
— Нарани чувствата ми с това „опитваш се“.
Ухилих му се в отговор.
— Просто трябва да се стараеш повече.
— Взех си бележка. А как да стигнем до това място?
— Вече си поел в правилната посока. На около километър и половина оттук е, вляво. „Ледът на Дейв“. — Но ти го знаеш, нали? Погледнах изпитателно към него, а той ми отвърна със същия изпитателен поглед, преди да извърне очи към пътя.