Той се приближи към мен и ме хвана за раменете.
— Какво правиш тук?
— Нищо, просто си вися…
— Хайде да влезем вътре и да поговорим за това.
При Дилия, мама и баба?
— По-добре не.
Сякаш за да подкрепи правотата ми, пронизителният глас на Дилия се чу през прозореца на кухнята. Джеймс хвърли поглед натам, после обратно към мен.
— Добре. Тогава поне да отидем на сянка, а?
Кимнах и се запътихме към задния двор. Отпуснах се на колене, облегнах се на един от големите дъбове и протегнах краката си напред; широкият дънер на дървото ме скриваше, така че никой от къщата не можеше да ме види тук. Джеймс седна срещу мен, коленете му леко докосваха моите. Известно време просто ме гледаше със сериозно изражение на лицето. Толкова бях поразена от тази му страна, която рядко показваше, че за малко да му разкажа всичко, което беше станало току-що.
Но той проговори пръв.
— Трябва да ти призная нещо.
Сърцето ми спря за миг. Имах ужасното предчувствие, че знам какво ще ми каже, и исках да си запуша ушите. Недей, Джеймс. Ти си най-добрият ми приятел.
Не го каза. От устата му излезе нещо съвсем различно.
— Аз съм донякъде… екстрасенс. — Направи пауза. — Можеш вече да се смееш. Но само за малко. Петнайсет секунди е подходящо време, няма да го сметна за грубо.
Не се засмях.
— Вярвам ти.
— О… Добре, това прави нещата много по-лесни, нали? — Джеймс погледна неловко към къщата и прокара пръсти през кестенявата си коса. — Само да знаеш, че не съм много добър. Но имам някои проблясъци, наречи го „силна интуиция“, и обикновено се оказват верни. Когато денят ще бъде шантав, винаги имам странно усещане още от сутринта. Не че става много често. Питър ми е казвал, че и на него му се е случвало. — Питър е по-големият му брат, който замина за Калифорния със своята рок банда, за да търси слава и пари. Джеймс го е издигнал в култ, а аз също мисля, че е готин, и освен това е може би единственият друг човек, освен Джеймс извън семейството ми, с когото мога да говоря.
Той продължаваше да седи със замислен вид срещу мен и хапеше нервно устни.
— Вчера беше такъв странен, шантав ден. Днес също. Имах предчувствие, че ти предстоят неприятности, и затова си тръгнах по-рано от репетицията. Какво става?
Внезапно ми се стори глупаво, че не съм му разказала всичко от самото начало. Затова го направих. Пропуснах някои подробности — като момента, в който Люк ме докосна, или усещането, което изпитах, когато доближи устни до ухото ми — но останалото не спестих, поне дотолкова, доколкото си спомнях.
Джеймс взе ключа, който Люк ми беше дал, после и пръстена от баба ми, и започна да ги изучава съсредоточено.
— И двата са железни. Странно, нали?
— Странно „ха-ха“ или „плашещо странно“?
Подаде ми ги отново.
— Странно тайнствено.
— Аха. Значи плашещо странно.
Той ме погледна непреклонно.
— Не започвай. Аз съм шегаджията в нашата връзка. — Наблюдаваше ме как прибирам ключа в джоба си и си слагам пръстена. — Смята се, че желязото пази от зли свръхестествени създания. Ако си падаш по тези магически друидски глупости де.
Не можах да се въздържа да не го подразня.
— Ако са магически друидски глупости, защо знаеш толкова много за тях?
— Мъжът в днешно време трябва да е добре образован.
— Е, баба си пада по тези неща. Тя е наясно с всички холистични-природни-духовни истории, които някой някога е измислил. Космическите потайности. Веднъж дори ми каза какъв е цветът на аурата ми.
— Моят е като шотландско каре — вметна Джеймс. Хвана дланта ми с изписаните си с мастило ръце и разсеяно започна да върти железния пръстен. Напомни ми за ръката на Люк, която ме докосваше по-рано днес. Как може две ръце да са толкова различни? — А детелината? Онази, която си преместила със силата на мисълта си сутринта? У теб ли е все още?
— Стори ми се, че я преместих — поправих го аз, като поклатих глава. — Ето я. — Надигнах се малко, за да я извадя от джоба си.
— Премести я пак.
Повдигнах вежди въпросително.
— Ако не можеш да я местиш, както казваш ти, тя няма да помръдне и вече няма защо да се тормозиш с това, нали така? А ако успееш, е… тогава значи си откачалка. — Джеймс се ухили. Взе намачканата детелина от пръста ми и я постави на едно по-голо място в тревата под дървото. — Хайде, тръгвай на път, магическа детелинке.