Загадъчно. Необикновено. Това исках. Започнах да свиря един по-бавен рил, „Девойките от Мичълтаун“, мелодия, която обещаваше загадъчност. Вятърът разклати листата на дърветата; из въздуха се носеше ухание на окосена трева, цветя и мащерка.
Пръстите ми спряха като от само себе си и аз повдигнах глава, за да уловя отново повея на прохладния бриз. Зачудих се дали не съм си въобразила миризмата. Не, ароматът на мащерка не можеше да се сбърка. И не само че със сигурност витаеше наоколо, но ставаше все по-силен. Присвих очи към сенките наоколо, като се опитвах да открия посоката, от която идваше, но беше невъзможно.
Някаква сянка трепна върху една от ярките ивици, които вечерното слънце все още хвърляше, и аз се протегнах, за да видя по-добре. Там нямаше нищо. После между два дъба в края на градината видях фигура на човек. Той ме погледна и ми се усмихна — червенокос, луничав, ухаещ на мащерка.
Момчето от приема. Примигнах и той вече се намираше до едно буково дърво, на три метра по-близо. Побиха ме тръпки.
— Прекрасна нощ.
Гласът се чу точно встрани от мен.
За секунда адреналинът ми се качи и без дори да се замислям, се извърнах и замахнах с юмрук; кокалчетата ми усетиха допира до нечия чужда кожа.
— Божичко! — възкликна Люк. — Напомни ми повече никога да не се промъквам зад теб.
Не можех да дишам, сякаш нещо беше заседнало в гърлото ми. Предполагам, че трябваше да се притесня, но все още бях прекалено зашеметена от факта, че това беше Люк. Изсмях се изненадано.
— Взех те за оня смахнат тип от приема.
Той излезе на светло — потъркваше челюстта си.
— Не, не съм. Всъщност… като се замислиш, аз съм онзи от приема. — Светлата му коса привличаше последните вечерни златисти лъчи и оформяше сияен ореол около главата му. Погледна към четирилистната детелина, която бях пуснала до крака си, и направи гримаса. — Защо около теб винаги се намира по някоя от тези?
— Защо това те притеснява? — В мига, в който го казах, съжалих, че въпросът се изплъзна от устата ми. Последното нещо, което исках, беше да го прогоня отново, нарушавайки някое от неписаните правила помежду ни. — Мислех, че няма да се върнеш скоро.
Люк коленичи до мен. Погледна към буковото дърво, където преди малко ми се стори, че видях рижавия; очите му бяха напрегнати. После се съсредоточи върху лицето ми.
— Звучеше толкова тъжно, красавице.
Извърнах очи встрани. Опитвах се да прикрия чувствата, които изпитвах през последните два дни.
— Защото бях тъжна.
— И аз си мислех, че няма да се върна скоро. — Отпусна се на земята с кръстосани крака и постави флейтата си в скута си. — За нещастие все още съм очарован от твоята личност. Може ли да посвиря малко с теб?
— Въпреки че те ударих?
— Въпреки това. И макар че не каза дори едно „извинявай“.
— Отчасти си го заслужаваше, защото си тръгна, без да ме предупредиш. — Ухилих се и поставих ръце на струните.
Люк вдигна флейтата си.
— След теб.
Започнах отново с „Девойките от Мичълтаун“; Люк влезе веднага в ритъм, като разпозна безпогрешно звуците на арфата. Странно, колко различно звучеше песента, свирена от двама. Когато го изпълнявахме заедно, рилът звучеше толкова красиво, че можех да се загубя в трелите на мелодията, която бяхме изтъкали.
Докато свирехме, очите на Люк бяха вперени към бука в края на двора, макар там да нямаше нищо. Разсеяно се сетих за луничавия — присъствието на Люк някак си ме накара да забравя всичко друго, освен него самия. Не исках да мисля какво би могло да стане, ако Люк не се беше появил.
Песента свърши. Сякаш усетил мислите, които ме терзаеха, Люк свали флейтата си и каза:
— Нека да изсвирим нещо по-весело, а? Нещо, което ще те накара да се усмихнеш.
Ти ме караш да се усмихвам, помислих си аз, но не казах нищо. Вместо това му хвърлих една крива усмивка и започнах да свиря „Мерил целуна жената на квакера“. Той ме последва с флейтата си и обърна решително гръб на буковото дърво.
Пет
Четвъртък. На работа съм в „Ледът на Дейв“ и нося обичайната бяла тениска с образа на пингвина Дейв. Колежката ми на смяна беше Сара. Сутринта беше много оживена и си разменяхме само реплики, свързани с работата, но с напредването на деня времето започна да се разваля, струпалите се облаци обещаваха дъжд и клиентите намаляха. Опитах се да отложа разговора с нея, като извадих документите за музикалната академия „Торнкинг-Аш“ от раницата си. Облегнах се на студения щанд с гръб към Сара и започнах да пиша името си в горната част на листа, много бавно, с надеждата тя да схване намека.