— Е, къде се запознахте?
Не й отговорих, защото изведнъж нещо в буркана с бакшишите ми привлече погледа ми. Сред множеството монети и банкноти, които бях натрупала през целия ден, се подаваше едно зелено листенце, чието място определено не беше там. Изсипах рязко целия буркан на щанда.
Сара затисна с ръка няколко монети, които се търкулнаха към нея.
— Какво правиш? Да не откачи?
Между намачканите банкноти, прегъната наполовина, се мъдреше тя. Поредната четирилистна детелина. Взех я и я вдигнах пред лицето си. Сара също се загледа в нея.
— Четирилистните не са ли изключително редки?
Намръщих се.
— И аз така си мислех.
Камбанката звънна отново и двете погледнахме към вратата. Сара въздъхна леко и аз се усмихнах, защото беше Люк.
Той отвърна на усмивката ми.
— Привет, любима. — Лицето му помръкна за секунда, когато видя какво държа в ръката си. — Още една?
Моето изражение беше отражение на неговото.
— Беше при бакшишите ми.
Люк хвърли поглед към купчината монети на щанда и поклати глава.
— Не мисля, че имаш нужда от такъв късмет.
— Всяко момиче се нуждае от късмет — намеси се Сара. — Ще взема твоя, ако ти не го искаш. — Погледнах към Люк. Той сви рамене, така че й подадох детелината.
Докато прибирах парите отново в буркана, Люк каза:
— Носят се слухове, че скоро ще си тръгваш. Да те закарам ли до вас?
— Смяната ми свършва след петнайсет минути. Ще ме изчакаш ли?
Сара въздъхна.
— Никой няма да дойде повече, Диърдри. Скоро ще завали. Тръгвай си, аз ще затворя в пет и половина.
Изненадващата й жертвоготовност направо ме зашемети.
— Ами… благодаря. Сигурна ли си?
Сара ми се усмихна, после се усмихна широко и на Люк.
— Да. Хайде, потегляй. И си вземи бакшишите.
— Половината са твои.
Тя погледна към своя буркан — беше пълен само с дребни центове.
— Добре.
Прибрах банкнотите в джоба си, оставих монетите — клиентите винаги дават по-големи бакшиши, ако видят, че в буркана вече има пари — и тръгнах след Люк. Следобедният въздух беше тежък, смазващ. От гъстите облаци над нас беше очевидно, че дъждът наближава, но докато се излееше, щеше да стане още по-задушно. Бях доволна, че Люк ще ме закара до вкъщи; когато излизах тази сутрин, денят се очертаваше ясен и спокоен.
Спряхме за миг и се взряхме в небето, което приличаше на бурно море, и тогава носът ми долови вече познатото ухание на билки. Люк явно също го усети, защото застина до мен и се загледа към края на паркинга.
— Хайде, да вървим. — Дръпна ме за ръката и ме повлече към колата. Щом влязохме вътре, пусна климатика, но миризмата на мащерка се промъкна през процепите — много по-силна, отколкото би трябвало да бъде, ако беше просто странният парфюм на един странен тип. Не разбирах какво става, но ароматът ми напомни момента, когато луничавият обикаляше около мен. И тогава, и сега усещах наближаваща опасност.
— Да тръгваме — казах нетърпеливо.
Люк не се нуждаеше от допълнително напомняне. Зави толкова рязко, че гумите изсвистяха по асфалта и оставиха следи, когато спря и после превключи на първа скорост. Излязохме от паркинга и поехме по пътя към вкъщи с много над позволената скорост. След около два километра уханието на мащерка започна да отслабва. След пет — на половината път до нас — беше почти изчезнало. Десет километра след „Ледът на Дейв“ в колата не се усещаше нищо друго, освен миризмата на свежест и чистота, която идваше от самия Люк.
Исках да кажа нещо за случилото се току-що, но това щеше да означава, че вече дори не се преструвам, че го приемам за обикновено момче. Както и да е, едно нещо знаех със сигурност — не само той имаше тайни. Задаваше се истински ураган, точно като пурпурната буря над главите ни. Този ураган бе надвиснал над мен и се готвеше да изригне всеки момент, а Люк беше само един от неговите елементи. Луничавият също беше част от играта, а може би и Елинор от приема. И всички четирилистни детелини.
— По дяволите! — изкрещя внезапно Люк и удари рязко спирачките. Бяла хрътка изскочи изненадващо по средата на пътя и аз възкликнах: „Ръж?!“. Но след това още едно куче, абсолютно същото, се появи от храсталаците покрай шосето, и после още едно, и още едно — изскачаха и изчезваха в шубраците на срещуположната страна. Сигурно бяха около двайсет, всичките — копия на Ръж, ръмжащи и лаещи.