— Всичките приличат на Ръж — казах бавно. По някаква причина това беше най-странното и свръхестествено нещо, което бях видяла през цялата седмица, а всъщност беше само глутница хрътки. Глутница хрътки със същия цвят на козината като Ръж. Можеха да бъдат от едно котило. Чудовищно голямо котило. Бях живяла седемнайсет години на този свят, без да видя куче, подобно на Ръж, а сега се сблъсквам с двайсет като него?
Изведнъж си дадох сметка, че Люк се взира в мен изпитателно.
— Видя ли ги?
— Бяха поне двайсет. Естествено, че ще ги видя.
Той измърмори нещо под носа си и направи завой, за да продължим към вкъщи. Пръстите му стискаха силно волана. Не разбирах какво не беше наред, но не ми харесваше да го виждам разстроен. Познавах го само от няколко дни и вече бях свикнала да разчитам на него — да бъде уравновесен и спокоен; тази трудно прикрита тревога ме притесняваше повече, отколкото би трябвало.
Опитах се да се успокоя и протегнах ръка към него. Той ми позволи да го докосна; ръцете ни останаха една в друга, отпуснати на таблото. Пътувахме така през останалите няколко минути до вкъщи. Сърцето ми биеше лудо. Той отместваше ръката си само за да сменя скоростите, а после отново преплиташе пръсти в моите.
Съвсем скоро стигнахме до алеята пред къщата ни. Люк паркира на улицата и се загледа замислено към силуета, който се движеше зад кухненския прозорец. Който и да беше, не ни забеляза, очевидно унесен в приготовленията за вечерята.
— Майка ти може да се справи с почти всичко, с което се захване, нали?
Въпросът беше странен. Дори не би ми хрумнало, че може да ме пита подобно нещо.
— Предполагам. Тя никога не вярва и не смята, че е добра в това, което върши, но е така.
— Може би за това става дума. Генетично е. Ти просто си от семейство с ненормално талантливи хора.
Отдръпнах ръката си от неговата.
— Знаеш ли, доста е обидно да говориш така.
Очите му не се откъсваха от кухненския прозорец.
— Не, обещаващо е.
Майната му на негласното ни споразумение!
— Ще ми обясниш ли какво става? Ще говориш ли с мен за това?
Погледът му се стрелна покрай мен към прозорците на колата и после към огледалото за обратно виждане. Протегна се и докосна брадичката ми; нежността на движението му можеше да ме накара да забравя напълно гнева си.
— Шшш, красавице… — Затворих очи и го оставих да прокара пръста си по шията ми.
Мама. Мисълта, че може да погледне навън всеки момент, ме накара веднага да отворя очи.
— Не си мисли, че можеш да ме съблазниш. И то в старата си кола.
— По дяволите — каза Люк. — Сигурна ли си? А какво ще кажеш за малко пазаруване? Ще дойдеш ли утре с мен в града?
— Не си падам много по пазаруването. Може би все пак трябва да пробваш със съблазняването.
Светлите му очи се взряха отново през прозорците навън, а после той се наклони много близо до мен и прошепна в ухото ми:
— В града е по-спокойно. Там има по-подходящи места за разговор. — Отдръпна се назад и каза с по-висок глас: — Знаеш, за да се опознаем по-добре.
Така… сега вече не можеше да ме спре, дори да поиска.
— Добре, става. Кога?
— Да те взема в четири?
Кимнах с глава. Люк хвърли още веднъж поглед навън, този път към небето.
— По-добре се прибирай, да не те хване дъждът.
С нежелание се измъкнах от колата, а той ме последва. Стояхме в края на алеята. Една студена капка дъжд се пръсна на ръката ми, цялата ми кожа около нея настръхна. Някъде в далечината над дърветата се чу гръмотевица.
— Голяма буря ще бъде. — Люк хвърли бърз поглед към облаците.
Гледах като на забавен кадър как друга капка пада върху листенце сред тревата и веднага попива в земята. Изведнъж ми се стори, че в моравата пред вкъщи тази вечер има нещо необичайно. Може би беше свързано със слабата светлина, идваща от облаците, но просто изглеждаше по-мрачна, по-жива, по-зелена, отколкото си я спомнях от сутринта. После осъзнах откъде идваше разликата.
— Люк — казах с безизразен глас и посочих напред.
Той застана до мен и погледна към плътния зелен килим от детелини, покрили моравата — доколкото можех да видя, всички бяха четирилистни. Известно време просто стояхме там в мълчание. От време на време усещах как някоя от редките капки дъжд пада върху косата ми или се плъзва по врата ми.