После Люк каза високо, без да се обръща към никого конкретно:
— Губите си времето, тя вече няма нужда от тях. — Хвана ме за ръката и ме поведе към вкъщи. — Моля те, бъди по-внимателна от обикновено до утре. Наближава буря.
Обърна се и се запъти към края на алеята. Щом стигна до колата си, спря отвън. Качих се на задната веранда, престорих се, че се каня да вляза в къщи, а после се дръпнах назад и се прикрих зад един азалиев храст.
Гласът на Люк беше много тих, но го чувах. Тембърът му обаче беше странен и не можех да разгадая по него настроението, с което говореше.
— Тя видя глутницата. Учи се бързо — скоро ще може да вижда и вас. Няма нужда да си хабите времето с тези глупави номерца. Не са й необходими.
Спря, сякаш изчакваше, докато някой друг говори, въпреки че не чувах нищо, освен шума от падащите капки дъжд и далечния тътен на гръмотевиците. После Люк отново се обади:
— Не ми е нужна помощ. Не смятате ли, че съм го правил и преди?
Прехапах устни.
— Просто не мисля, че тя представлява интерес за вас. — Нова пауза. — По дяволите, ще се справя! Оставете ме на мира, чувате ли? Просто ме оставете на мира. — Вратата на колата се затръшна и чух как двигателят се включи.
Прибрах се вкъщи. Внезапно ми беше станало много студено.
Сънувах. Фонът беше тъмносиньото на нощта, виждах как Люк се отдалечава бавно от мен. Бяхме в двора на гимназията, той гледаше към пейката, на която бяхме репетирали. Запъти се към футболното игрище и изведнъж осъзнах, че вали: студени, болезнени капки по кожата в горещата лятна нощ.
Люк съблече тениската си — истинска лудост в това време — и разпери ръце встрани, като че ли беше разпънат на кръст. Опитваше се с пръсти да улови дъжда, взираше се в небето, капките се забиваха в кожата му със студена ярост, устните му се движеха, докато се обръщаше бавно. Не можех да чуя какво казва заради силния дъжд и внезапните гръмотевици, които се стоварваха върху земята. Приличаше на таен, невиждан досега ритуал: загадъчно заклинание или напяване, или пък ужасяваща магия.
Когато Люк се отпусна на колене върху острия чакъл, отново се чу тътен; ръцете му бяха все така разперени, а главата му се отметна назад.
Този път бях достатъчно близо, за да чуя думите: „Хиляда триста четирийсет и осем години, два месеца и една…“.
Нов гръм и едно дърво се стовари върху земята. Отворих очи.
Дъждът барабанеше върху покрива и почукваше по прозореца, а отвън се чу как удари гръм. Бях будна, но не и напълно разсънена, така че не разбирах кое е истинско и кое сънувах. Дъждът истински ли беше? Дали все още спях?
Светлина. Докато си мислех за това, лампата светна и жълтото сияние отчасти освети стената откъм страната на леглото ми. Във все още тъмната част на стаята, в ъгъла, забелязах черна и неясна фигура. Мигнах. Просто сянка. Въпреки че стаята беше празна, сърцето ми все още биеше лудо. Протегнах ръка към верижката на шията си, на която вече бях закачила подарения ми от Люк ключ на тайните. Лежащият до леглото ми Ръж надигна глава, тъй като явно беше усетил безпокойството ми.
— Стори ми се, че има някого — казах му аз.
Ръж погледна към ъгъла на стаята. Нов тътен отвън. Осмелих се все пак да хвърля и аз един поглед към ъгъла. О. Божичко. Там имаше някаква фигура и едно неразличимо лице се взираше в мен. Затворих очи от страх. Отворих ги пак. Фигурата все още беше там, много приличаше на обикновена сянка. Очите на Ръж също бяха вперени в нея, но после той излая леко и отпусна глава на пода, сякаш това не го засягаше.
Защото може би е била тук открай време.
Грабнах телефона от нощното си шкафче и набрах номера на Джеймс. Видях, че е почти два часът, но си помислих — надявах се — че Джеймс няма да има нищо против.
Телефонът звъня и звъня, докато продължавах да гледам неподвижната фигура. Тъкмо реших, че ще се включи гласовата поща, когато чух замаяния глас на Джеймс: „Ди?“.
След като го бях събудила и вече беше на телефона, изведнъж се почувствах ужасно глупаво.
— Аха…
— Нещо лошо ли е станало?
— Ами… не, може би… Уф, това е тъпо, Джеймс. Съжалявам, че те събудих.
— Ди. Два часът през нощта е. Ясно е, че нещо те тормози. Давай накратко.
Разказах му за разговора, който Люк беше провел с въздуха.
— А сега ми се струва, че има нещо в стаята ми. Мисля, че винаги е било тук, но едва сега го виждам. Прилича на сянка. Или на човешка фигура. На човек.