Помислих малко върху думите му и после погледнах към очуканото и олющено табло.
— Не знам… Струва ми се, че бих предпочела да обяздя мазерати, а не ауди.
Сега вече не издържа и се засмя.
— Какво да кажа, съдбата избра нея за мен. — Посочи напред. — Виж.
Най-накрая бяхме стигнали до Ричмънд. Подминахме предградията и вече бяхме заобиколени от бизнес сгради и магазини. Ричмънд беше сияен град. Слънцето се отразяваше в белите тротоари, в сградите с огледални прозорци и в паркираните коли. Имаше и дървета, но те бяха по-скоро като някакви дребни допълнения, почти незабележими сред всички изградени от човека съоръжения. При кратките ми посещения в Ричмънд никога не си бях падала чак толкова по него, но сега усещах, че Люк се отпуска, докато влизахме все по-навътре в центъра.
— Градът ти харесва. — Не беше въпрос, въпреки че бях изненадана да открия такива чувства в него.
Очите му се спираха на всяка светеща повърхност.
— Не. Харесвам това, което прави градът. Всички тези… неща. Тук не може да живее никой друг, освен самите хора. — Посочи към кулата на една църква, извисяваща се над покривите и дърветата. — И кръстовете. Тук всички се кръстят. Те не могат да понасят това.
— Те? — Изтръпнах от начина, по който произнесе хора. Сякаш Те не влизаха в това число.
Люк ме погледна, лицето му беше странно осветено — някакво сияние извираше от него.
— Шшш, красавице. Нека се позабавляваме малко, преди да започнеш отново със сложния си анализ.
Подкара колата по „Керитаун“, една безкрайна улица с оцветени във всеки цвят на дъгата магазини и магазинчета, предлагащи всякакви странни неща и джунджурии, които не можеха да се намерят никъде другаде. След като измина няколко пресечки, намери място за паркиране на сянка.
— Знам къде можем да хапнем превъзходни френски пасти, ако си гладна.
— Звучи добре. — Бях прегладняла. От вълнение, че ще се срещна с Люк, не бях обядвала. Защото си тъпа, обади се отново гласът в главата ми.
Взехме си пасти от една малка сладкарница и излязохме да ги ядем навън, на масите от ковано желязо, които гледаха към улицата. Люк наблюдаваше развеселено как разделям пастата си на отделни пластове.
— Какво правиш?
— Проверявам съставките й. — Взех с вилицата си парче пандишпан и внимателно опитах крема, с който беше покрит. — За да се опитам да го направя после сама вкъщи. — Мама ме беше научила на това. Тя прави дисекция на всичко, чете менютата като романи и после създава своя собствена магия в кухнята.
Люк поклати глава.
— Откачено ли ти се струва?
— Щях да кажа: „което си е странно, си е странно“.
Исках да го питам за много неща, но пастата беше толкова добра (кремът беше лешников), че реших първо да свърша с нея, преди да минем към разговора.
— Е, сега говори.
Люк стана и ме поправи.
— Не, сега ще се поразходим. Не мисля, че тук има някой, но се чувствам по-спокойно, когато вървя.
Изправих се, а той ме хвана за ръка съвсем непринудено и естествено. Зачудих се дали моето докосване го кара да изтръпва по същия начин, както неговото караше мен — имах чувството, че по тялото ми протича лек ток. Тръгнахме по прекалено светлия паваж, колите профучаваха покрай нас, от един от магазините за дрехи звучеше оглушителна музика.
— Кажи ми, ако искаш да отидем някъде по-специално — каза Люк. Сякаш в момента бих поискала да ходя в тъпите магазини.
— Просто говори. Кажи ми какво става.
Той се загледа във велосипедиста, каращ бавно по противоположната страна на улицата.
— Ето я моята тайна… — Наведе се към мен и прошепна много тихо: — Не мога да ти кажа тайните си.
Няколко секунди не осъзнавах какво ми беше казал. Когато схванах, издърпах ръката си от неговата и се заковах на място.
— Доведе ме чак тук, за да ми кажеш това? — Една двойка пред нас спря и се загледа в нашата посока. Снижих гласа си. — Очаквах нещо по-добро. Поне да се постараеш да ме излъжеш. Нещо по-интересно.
Люк протегна ръката си, за да ме хване отново, но аз демонстративно скръстих ръце на гърдите си. Той въздъхна.
— Вярно е, че не мога да ти кажа тайните си. Но не знам какво точно не мога да ти кажа. Можеш да ми задаваш въпроси и ще видим докъде ще стигнем.
Погледнах го намръщено. Стояхме по средата на тротоара, така че една пънкарка и нейното безполово пънк приятелче се опитаха да минат покрай мен и леко се сблъскахме. Пропуснах покрай ушите си злобните им коментари.