— Какво имаш предвид под „не мога да ти кажа“? И как така не знаеш какво не можеш да ми кажеш?
Изражението на лицето му беше на човек, молещ за разбиране; сви безпомощно рамене.
Дълбоко в себе си, в сърцето си, знаех за какво намеква, но въпреки че можех да карам детелините да се местят и лампата да се включва сама, все още не го приемах с разума си. Странно, защото от толкова отдавна копнеех светът да бъде необикновено място. И сега той беше такова, а аз май не можех да повярвам в него.
Проговорих тихо.
— Нима ме молиш да… повярвам в магии?
Люк не отговори. Просто ме гледаше с невероятно светлите си очи и с тъжна усмивка на лице.
— Уф, добре, хвани ме за ръка — измърморих накрая. — Да се поразходим.
Той веднага стисна силно ръката ми и тръгнахме отново покрай магазина за стари плочи и антиквариата с изложена отпред метална броня, която хвърляше дълга сянка върху тротоара.
— Можеш ли да ми кажеш защо тези четирилистни детелини продължават да се появяват постоянно край мен?
Люк неволно стисна още по-силно ръката ми, причинявайки ми болка, и се огледа наоколо, преди да ми отговори.
— Те искат да са сигурни, че ще можеш да Ги виждаш.
— Кои са Те?
Той не отговори.
— Феите?
Устните му се извиха в някакво подобие на крива усмивка.
Просто го гледах и търсех по лицето му някаква следа от неискреност, но виждах само намръщеното му изражение, което беше отражение на моето собствено. В ума ми се появиха няколко въпроса, но така и не извървяха пътя си до устата ми. Това, което най-накрая казах, беше най-тъпото нещо, което можех да измисля.
— Мислех, че феите имат крила.
— Някои имат.
— Мислех, че са малки, добри създания, които обичат цветята.
— Те обичат цветята. Харесват всички красиви неща. — Очите на Люк се спряха на лицето ми, безмълвно поставяйки ме в тази категория.
Толкова силно исках да му повярвам, че направо ме болеше.
— Защо искат да ги виждам?
Гласът на Люк вече не беше безизразен, както обикновено; сега по-скоро приличаше на ръмжене.
— По същата причина, поради която искат да Ги виждат и другите. За да те измъчват. За да си играят с теб. За да те объркат. И унищожат.
Представих си съвсем ясно образа на смахнатия луничав тип. Наистина приличаше на перко. Ей, това ми хареса. Отсега нататък ще го наричам Луничавия перко. Бързо премислих останалите факти, които знаех.
— И желязото ги държи надалече. Както и кръстовете. Затова баба ми даде пръстена. А ти ми даде ключа си. А кучетата?
— Това са Техните кучета.
— Моето куче?
Люк ме погледна.
Затворих очи за миг, за да помисля. Какво ми казваше? Че съм била наблюдавана още от бебе? Че преследващият по цял ден катерици Ръж е хрътка на феите?
— Но аз ги видях — заекнах аз. — Хрътките имам предвид. А тогава нямах у себе си детелина.
Гласът на Люк отново беше станал спокоен и не издаваше никакви чувства.
— Ти се учиш. Някои хора имат нужда от детелината за съвсем кратко време, докато тя ги научи как да виждат. Предполагам, че си една от тях.
Значи щеше да става по-лошо? Сянката в ъгъла на стаята ми? Луничавия перко? Нищо чудно, че Люк постоянно се опитваше да ме накара да се отърва от детелините. Спомних си и нещо друго.
— А защо баба ми се държа толкова странно с теб?
Той стисна устни. Въпреки че го гледах право в очите, не отвърна на погледа ми. Най-накрая каза:
— Мисля, че ме е взела за някой друг.
Не бях доволна от отговора, макар да не разбирах съвсем ясно защо. Продължихме да вървим мълчаливо няколко минути, докато асфалтът не се смени с паваж. Пътят се стесняваше. Над главите ни гъстите клони на дърветата сплитаха зелен покров и скриваха все още яркото следобедно слънце. Всяка стъпка, която правехме, всяка дума, която казвахме, ни отвеждаше в един странен и загадъчен свят.
— Защо Те ме искат? — проговорих аз най-накрая и някак несъзнателно вложих същото чувство за нещо по-голямо и по-специално, когато споменах за Тях, както правеше той.
Люк спря изненадващо рязко и ме притегли в малка ниша, издълбана сред тухлите — толкова бързо, че изпитах възбудата от внезапната прегръдка секунди след като вече ме прегръщаше.