Той прошепна почти недоловимо в ухото ми:
— Кой не би искал?
Устните му се плъзнаха болезнено бавно по шията ми, стигнаха до рамото ми и му подариха целувка. Въпреки че бяха горещи като лятното слънце, потръпнах от студ и притворих очи. Ръцете ми бяха притиснати между нас — и по-добре, защото нямаше да знам какво да правя с тях. Люк ме целуна отново, малко по-нагоре по шията и аз го отблъснах назад към стената.
Умът ми препускаше бързо, исках да намеря някаква логична мисъл, за да се заловя за нея и да не се предам на желанието си да го целуна. Успях да измисля най-баналното:
— Срещнахме се само преди няколко дни. Изобщо не се познаваме.
Люк ме освободи от прегръдката си.
— Колко време е нужно, за да опознаеш някого?
Не знам.
— Месец? Няколко месеца? — Звучеше глупаво да се дава срок на подобно нещо, особено когато самата аз нямах желание за това. Но не можех просто така да целуна някого. Не знаех нищо за него, това беше в противоречие с всичко, което ме бяха учили. Защо тогава ми беше толкова трудно да кажа „не“?
Той хвана пръстите ми и започна да си играе нежно с тях.
— Добре, ще изчакам. — Изглеждаше направо съвършен на смесената, прозираща през листата на дърветата светлина; светлите му, почти безцветни очи блестяха на фона на скритото му в сенките лице. Нямах шанс.
— Не искам да го правиш — прошепнах думите и още преди да ги довърша, устните му се долепиха до моите и аз се разтопих в тях. Ръцете ми — не знам как се бях притеснявала за тях! — сграбчиха тениската му, пръстите ми се притискаха в слабото му тяло; неговите обхващаха здраво гърба и врата ми, сякаш се страхуваше, че може да припадна.
След известно време Люк отстъпи назад, но не ме пусна — прокара бавно ръцете си по моите, от раменете чак до дланите, докато накрая пръстите ни се преплетоха.
— Не мисля, че някой може да ухае така хубаво като теб. Те няма да те имат. Искам те за себе си.
Прехапах устни.
— Мисля, че е по-добре да ти покажа нещо. Но преди това ме заведи в някоя църква за по-сигурно.
Църквата беше празна и мрачна, изпълнена с аромата на тамян и загадъчност. Потопих пръстите си в купела със светена вода и се прекръстих по навик, после поведох Люк навътре между редиците с пейки.
— Какво искаше да ми покажеш? — Сред просторните стени на църквата гласът му звучеше приглушено и леко сърдито, притъпяван допълнително от дебелия мек килим под краката ни.
Не знаех как да му го демонстрирам, но трябваше да разбере, че владея телекинеза. Може би именно затова феите ме искаха. Не чувах стъпките си, но продължих да вървя към предната част на църквата. И тогава ми хрумна идея — приближих се до олтара и извадих една все още неразцъфнала жълта роза от вазите, поставени за украса на стъпалата пред него.
Обърнах се към Люк. Той се взираше във висящото над олтара разпятие с тъжни очи. Погледна отново към мен и после към розата в ръката ми. Стояхме един срещу друг като в самотна брачна церемония.
— Спомняш ли си какво ми каза на конкурса? — попитах го аз.
Очите му потъмняха, а гласът му прозвуча прегракнало:
— Не.
Не се отказах.
— За това как има хора, които могат да се справят с всичко?
Той се обърна встрани.
— Просто те разсейвах, не исках да повърнеш. Получи се, нали?
— Не ме лъжи — упорствах аз. — Знаеш за какво говоря. Не съм сигурна как точно, но ти знаеше, нали? Че съм от онези хора.
Все още с гръб към мен. Люк сведе глава и притисна юмрук до челото си.
— Не. Не си. Кажи ми, че не си.
Светлината от свещите, поставени край стъпалата на Дева Мария, осветяваше половината от лицето му, а другата беше в сянка.
— Не мога да го кажа! Защото съм. Виж. — Протегнах цветето към него, като го държах захлупено в ръцете си. Люк се обърна към мен с мрачно лице. Само след миг листенцата на розовата пъпка започнаха да се разтварят едно по едно, докато цветето разцъфна в цялата си прелест, изпълвайки шепите ми докрай. Погледнах към кадифените жълти листенца и после отново към Люк.
Той скръсти ръце на гърдите си.
— Впечатляващо — каза тихо.
Не разбирах реакцията му.
— Но ти знаеше, че мога да правя такива неща, нали? Защо иначе би го казал?