Люк ми обърна гръб отново, с приведени рамене.
— Ще ми дадеш ли една минутка, моля те?
Бях объркала нещо. Може би не трябваше да му го показвам. Но той трябваше да е наясно, нали? Какво направих? Запътих се бързо по пътеката, бутнах двойната врата и се озовах в преддверието. Изтрих с ръка сълзите, които напираха да потекат от очите ми. Стоях известно време така в сумрачната стая и се взирах невиждащо в залепените на таблото обяви за разпродажба на домашно приготвени сладки и курсове за изучаване на Библията.
След това го чух да крещи.
— Проклет да си! Защо?
Надзърнах през чистото стъкло на вратата на преддверието, за да видя дали не говори на някоя фея. Но доколкото виждах, там нямаше никого другиго, освен Люк и разпнатия Бог.
На път за вкъщи не говорихме повече за розата. Дълго време просто гледах през прозореца навън към увисналата над черните силуети на дърветата луна и към бялата накъсана линия по пътя. Нещо в начина, по който изглеждаше луната, загадъчна и вечна, ми напомни за начина, по който се почувствах, когато накарах розовата пъпка да разцъфне.
Внезапно Люк намали и спря колата встрани край шосето, на почти незабележимо място за отбивка. Удари спирачки и впери поглед в блещукащия часовник на таблото, сякаш търсеше нещо там. Не поглеждаше към мен.
— Сърдиш ли ми се? — попита той.
Изненадах се от въпроса. Лицето му беше позеленяло, някак по-изострено, осветено от светлините на таблото, изражението му — загрижено.
— Защо да ти се сърдя?
— Не говориш, тиха си. Предишния път, когато се държа така, ми беше бясна, затова предположих, че и сега е също. Направил съм нещо, което те е ядосало.
— Ти си този, който не говори. Помислих, че ми се сърдиш заради… — спрях се по средата на изречението. Не бях сигурна дали трябва да спомена църквата или не.
Люк въздъхна и махна с ръка.
— Просто това е непозната територия за мен.
— Кое?
— Ти. — Размърда се неловко. — Не знам какво да правя.
— С кое?
— С теб.
— За това, което стана в църкв…
Той ме прекъсна рязко:
— Само заради теб. Теб самата. Все чакам да ми кажеш да се разкарам, да те оставя на мира. Защото съм прекалено зловещ.
— Именно затова не ти го казвам.
— Защо?
— Защото постоянно твърдиш колко си странен и зловещ. Истинските злодеи никога не обясняват колко са опасни и зли.
— Аз ти се нахвърлих там, в алеята. Това си е зловещо.
Значи тази била причината — целувката. Беше мило, че се притеснява за това. Засмях се.
— Не ми се нахвърли. А и дори не беше алея.
— Да, но не те попитах.
Не бях много наясно с правилата на срещите, но не мисля, че някой в днешно време пита момичето дали може да го целуне. Освен може би на кино.
— Аз също те целунах.
Той ми хвърли бърз поглед.
— Не искам да прекалявам, не искам да объркам нещата и да създавам проблеми.
По дяволите, това ми звучи познато.
— Люк, не съм ти сърдита. И… — Наложи ми се да извърна лице, когато казвах това, защото усетих, че се изчервявам. — Не създаваш никакви проблеми, повярвай ми. А може пък и да харесвам точно този вид проблеми. — Като се замисля, последното май не биваше да го казвам. Може да си помисли, че съм уличница. Може би щеше да прекали. А може и да не знаеше за какво говоря. Може би…
Той ми се усмихна някак половинчато, с ирония, и протегна ръка, за да ме погали по лицето. Исках да затворя очи и да се оставя на удоволствието от допира му, за да забравя всичко, което ме правеше Диърдри.
— Ти си истинско бебе. Изобщо нямаш представа какви проблеми вървят заедно с мен.
Настръхнах и се отдръпнах назад.
— Какво трябва да означава това?
— Не исках да прозвучи така… Ето, виждаш ли, пак ми се ядоса.
Гледах го с леден поглед.
— Нима? Нарече ме „бебе“.
Люк се облегна на седалката си, личеше, че е леко раздразнен.
— Всъщност това беше комплимент.
— И как трябва да разбирам този „комплимент“?
— Защото ме караш да забравям колко си млада — опита се да ми обясни, но избягваше погледа ми. — Ти си… ти си точно като мен. Знаеш и правиш всичко така, сякаш си го правила хиляди пъти преди. Начинът, по който гледат очите ти, когато свириш — просто забравям, че си само на шестнайсет години.